Читаем Кървав лабиринт полностью

— Наистина съжалявам — каза той. — Хайде, Пола, време е да изчезваме.

Когато облечените в черно и въоръжени полицаи наизскачаха от микробуса, Кевин и Пола забързаха към колата. Бяха почти стигнали, когато зад тях се разнесе глас:

— Ей, вие двамата!

Кевин понечи да отвори вратата на колата, но Пола го спря.

— Въоръжени са, Кевин. Въоръжени и насъскани.

Той изръмжа нещо нечленоразделно и се извърна. Един от облечените в черно и напълно еднакви на вид мъже беше застанал на няколко метра от тях с автомата „Хеклер и Кох“. Другите вече бяха потънали в дома на Парвез Хан.

— Кои сте вие, да му се не види? — попита мъжът.

— Сержант Матюс и детектив Макинтайър от отдела за особено тежки престъпления към Брадфийлдската полиция. А кой, да му не се види, сте вие?

— Това не е ваша работа. Ние сме от отдела за борба с тероризма. Случаят вече е наш.

Кевин пристъпи напред.

— Легитимирайте се — заяви той. — Представете нещо, което доказва, че не сте някакви самоназначили се любители.

Мъжът в черно се изсмя.

— Не злоупотребявайте с късмета си!

Обърна се рязко и си тръгна.

Кевин се взираше в отдалечаващия се човек.

— Можеш ли да повярваш? Не, можеш ли наистина да повярваш, че се случва такова нещо?

— С лекота — въздъхна Пола. — Е, тръгваме ли за Вейл или не?

— О, мисля да отидем. Но по-добре да не казваме на шефа. Ако съдя по поведението на тези тук, за нея ще бъде по-добре да не е в течение засега.

Нямаше значение в колко учения си участвал — човек никога не е подготвен, когато нещо такова се случи наистина, мислеше доктор Елинор Блесинг. В спешното отделение цареше хаос от гласове и тела, някои от ранените ходеха насам-натам и се пречкаха на приемните екипи, състоящи се от объркани сестри и преуморени лекари, които се опитваха да преценят с какво първо да се заемат. Дотук Елинор се беше справила доста бързо с две травми на гръден кош. При нито един от случаите не можеше да се говори за опасност за живота и тя ги изпрати в отделението на доктор Денби веднага след като прецени, че са се стабилизирали.

Стоеше облегната на стената в едно тихо ъгълче и попълваше болничните им картони, когато един задъхан от бързане болногледач я забеляза и дойде при нея.

— Докторе, при мен има един човек, когото докараха с линейка от „Виктория Парк“, но не мога да се ориентирам в симптомите му — каза той.

Елинор, която беше приключила достатъчно скоро обучението си, за да изпитва известна увереност по отношение на спешните случаи извън собствената си специалност, се изправи и последва болногледача към една от стаите.

— В какво състояние го приехте?

— Докара го един от парамедиците. Помагал при спасяването на ранените, но му призляло и бил пред припадък. Опасяваха се, че може да получи инфаркт — поде болногледачът. — Пулсът му беше ужасяващ — от 140 падаше внезапно на 50. Понякога се нормализира, после отново започват аритмиите. Повръща вече трети път, кръв. А ръцете и краката му са ледени.

Елинор хвърли поглед на картона, за да види името на пациента, а после погледна и едрия мъж, проснат на леглото. Беше в съзнание, но очевидно се чувстваше много зле.

— Кога започна да ви прилошава, господин Крос? — попита тя.

Преди да успее да й отговори, тялото му бе разтърсено от тръпки, които явно той не беше в състояние да овладее. Втрисането премина за секунди, но това беше достатъчно, за да убеди Елинор Блесинг, че не става дума за обичайна сърдечна слабост.

— В началото на мача. Преди бомбата. Болеше ме стомахът произнесе с усилие болният.

Тя се пресегна и докосна ръката му. В болницата беше топло, но ръцете му бяха студени като лед. Бледите му, изпъкнали очи с цвета на цариградско грозде се взираха умолително в нея. По лицето му бе изписан страх.

— Имахте ли разстройство? — попита Елинор.

Той кимна едва забележимо и каза:

— Течеше като вода. Два-три пъти.

Елинор запрехвърля наум списъка на симптомите. Гадене. Диария. Смущение на сърдечния ритъм. Нарушено функциониране на централната нервна система. Колкото и гротескно и невероятно да звучеше, това като че ли бе вторият случай на отравяне, с който се сблъскваше в рамките на една седмица. И двата случая бяха свързани по някакъв начин с отбора на „Брадфийлд Виктория“. Тя се упрекна мислено. Понякога съвпаденията си бяха именно това — обикновени съвпадения, нищо повече. А отравянията се дължаха по-често на неспазване хигиената на хранене, отколкото на престъпни намерения. Все още не беше противозаконно да ядеш храна с изтекъл срок на годност.

— Какво ядохте на обяд? — попита тя.

— Агнешки кебап. С ориз и някакъв специален сос, с много подправки.

Човекът говореше трудно, като че ли устните не му се подчиняваха.

— В ресторант ли?

— Не. Той го сготви. Джейк… — Крос се намръщи. Как беше фамилното име? Не можеше да се сети. Убягваше му, не можеше да го повика в мислите си.

— Можете ли да си спомните кога точно се хранихте? — попита Елинор.

— Ами по обяд. Около един — един и половина.

Преди три часа. Отдавна беше изминал вълшебният шейсетминутен период, в рамките на който едно промиване на стомаха би имало някакъв ефект.