Читаем Кобрата полностью

Казват, че има стари пилоти и има смели пилоти, но няма смели стари пилоти. Франсиско Понс беше петдесетгодишен и дълги години бе излитал и кацал от и на писти, които отсъстваха от всички справочни издания. И бе оцелял, защото бе внимателен.

Курсът му бе внимателно начертан, без да бъдат пропуснати никакви подробности. Той нямаше да се съгласи да лети в лошо време, но тази нощ прогнозата бе за добър попътен вятър с двайсет възела през цялото време. Понс знаеше много добре, че на другия край не го чака модерно летище, а по-скоро нова писта, изсечена в джунглата и осветена от прожекторите на шест офроуд джипа, паркирани в редица.

Помнеше сигнала (къс-къс-дълъг), с който при захода щяха да го уверят, че долу, в топлото кадифе на африканската нощ, не го чака засада. Щеше да лети както обикновено на височина между 1500 и 3000 метра, в зависимост от облачната покривка, достатъчно ниско, за да няма нужда от кислородни маски. Разбира се, че можеше да лети и през облаците, ако се наложеше, но беше много по-приятно да се плъзне над облачния слой под лунната светлина.

След шест часа полет на изток и като се добавеха три часа от смяна на часовите пояси и още два за ново дозареждане от станция в буша, той щеше да излети пак, този път един тон по-лек, още преди африканската зора да е нещо повече от слабо розово сияние над източния хоризонт.

И заплащането… Двамата помпаджии отзад щяха да получат по 5000 долара за три дни и нощи — цяло състояние за тях. Капитан Понс — така предпочиташе да се обръщат към него — щеше да прибере десетократно повече и съвсем скоро щеше да се пенсионира като много богат човек. Но не можеше да е иначе, след като превозваше товар, чиято улична стойност в градовете на Европа достигаше сто милиона долара. Той изобщо не мислеше за себе си като за лош човек. Той просто си вършеше работата.

Видя под дясното крило светлините на Форталеза, а после тъмнината на джунглата се смени от непрогледния мрак над океана. Час по-късно под лявото му крило се плъзна Фернандо де Нороня и той погледна часовника и провери курса. При 250 възела — оптималната скорост за далечен полет — се движеше по график и по курс. После дойдоха облаците. Самолетът се издигна на 3000 метра и продължи. Двамата пеони започнаха да помпят.

Дестинацията му бе пистата Куфар — площадка за кацане в Гвинея-Бисау, изсечена в буша по време на войната за независимост, водена преди много години от Амилкар Кабрал срещу португалците. Часовникът показваше 23:00 бразилско време. Още един час полет. Звездите блестяха над тях, а облачният слой отдолу започваше да изтънява. Идеално. Пеоните продължаваха да помпят.

Отново провери позицията си. Слава на господ за глобалната система за позициониране, помощник на навигатора за определяне на местоположението по четири спътника, създадена от американците и предоставена на света за безплатно ползване. Благодарение на нея откриването на самолетна писта в мрака на буша бе толкова елементарно, колкото да намериш Лac Вегас в пустинята на Невада. Продължаваше да поддържа курс 040° от излитането от Бразилия чак дотук. Сега коригира няколко градуса надясно, спусна се на 900 метра и забеляза отражението на луната във водите на река Мансоа.

Отляво видя слаби светлинки в иначе пълния мрак там долу — летището. Явно очакваха полета от Лисабон, иначе нямаше да прахосват гориво за генератора. Намали на 150 възела и погледна напред, търсейки Куфар. В тъмнината долу трябваше да го чакат колумбийците, напрегнали слух за монотонното бучене на двата „Прат енд Уитни“ — звук, който сигурно можеше да се чуе отдалече над квакането на жаби и звънтенето на комари.

И наистина, ярка бяла колона се стрелна нагоре от прожектор „Маглайт“ с мощност един милион свещи. Капитан Понс беше близко. Примигна няколко пъти със своите светлини и направи вираж, за да заходи обратно. От личен опит знаеше, че пистата е ориентирана в посока изток — запад. Безветрието му позволяваше да кацне в която посока пожелае, но уговорката бе джиповете да го чакат в западния край. Трябваше да се спусне над тях.

Със спуснати колела и отворени задкрилки скоростта му падаше и той внимателно коригира захода. Пред него светлините блестяха като живи. Самолетът изрева със скорост сто възела на 3 метра височина над джиповете, после кацна с обичайните 84 възела. Двигателите още работеха, когато няколко ранглера изравниха скорост с неговата от двете му страни. Отзад двамата плувнали в пот пеони отпуснаха треперещи ръце. Бяха помпали непрестанно през последните три часа. В допълнителния резервоар се плискаха последните 200 литра гориво.

Франсиско Понс не позволяваше на борда да се пуши. Други пилоти бяха по-толерантни, но пък рискуваха да превърнат пълните си с бензинови пари машини в огнени топки заради само една случайна искра. Всички слязоха и побързаха да запалят.