Читаем Кобрата полностью

Бях в хотела към три сутринта, но не можех да заспя, така че запалих лампата. Хотелът беше единственият модерен в града и имаше собствен генератор. В Бисау няма такова нещо като централно електроподаване. В четири и половина — мъчех се да чета — чух оглушителен тътен на около половин километър от хотела. Не гръм и не трясък, а голямо количество мощен експлозив. Чуеш ли веднъж този звук, не можеш да го забравиш. По-късно се разбра, че армията изстреляла ракета в прозореца на спалнята на президента.

Само че експлозията не убила стария хитрец — той беше на седемдесет и една — защото се бил шмугнал под леглото. Сградата се срутила върху него, но той пак оживял и изпълзял изпод руините. Войниците обаче го чакали. Простреляли го с три куршума в гърдите и понеже отказвал да умре, разбрали, че имал „жужу“, което го прави неуязвим за куршумите.

Само че „жужу“-то е безсилно срещу мачетето — това е всеизвестно. Насекли го на парчета. Най-сетне издъхнал.

Следващият ден се оказа спокоен, като се изключат сновящите из улиците джипове със стърчащи от тях калашници — войниците търсеха убийците на висшия си началник. Контактът ми размахваше дипломатическия си пропуск, а аз лъчезарно се усмихвах и раздавах подписани снимки на също така усмихнатата кралица Елизабет с уверенията, че тя им желае всичко най-хубаво (Третият свят обожава Нейно величество, та дори и подписът й да е само факсимиле). Общо взето ни махваха да си продължаваме пътя.

Летището беше затворено, както и границите, разбира се. Не можех да напусна, но и никой не можеше да пристигне. В моя занаят на това му казват „ексклузивност“. Отмъкнах мобилния телефон на моя домакин и продиктувах в хиляда думи резюме на ситуацията за лондонския „Дейли Експрес“. Накарах ги те да ми позвънят и издиктувах целия разказ на някаква дама в Лондон със слушалки на ушите. Старомодно, но гарантирано срещу подслушване, поне така си мислех.

Само че АНС във Форт Мийд, Мериланд, бяха чули всичко и го бяха предали на ЦРУ. Що се отнася до превратите в Западна Африка, моето отношение на лондонски кокни е „Това не сме ли го чували?“. Бях написал „Кучетата на войната“ преди много години точно на същата тема.

След публикуването на кореспонденцията половината медии в западния свят се надпреварваха да се свържат с мен, но аз бях по заливите в оглед на луксозната вила на колумбийците, овесили на вратовете си масивни златни вериги и фучащи в джипове с тъмни стъкла. Когато се върнах в Бисау Сити, на телефона ме сгащи изключително разговорливата ми съпруга Санди.

Оказа се, че се опитала да резервира обяд с близка приятелка, на която обяснила в имейл: „Свободна съм за обяд, защото Фреди е в Гвинея-Бисау“. Груба грешка. Имейлът изчезнал от екрана й недописан. Пощенската й кутия се изпарила. Базата данни се оказала изтрита. На екрана се появил надпис: „Не отваряйте този файл. Прекъснете опитите за изпращане или ще се намесим“.

В главата ми премина налудничавата картина на сутрешна оперативна в Лангли: ъглов апартамент, седми етаж, старата сграда.

— Как вървят работите в Африка, Чък?

— Преврат в Гвинея-Бисау, господин директор. Неколцина убити. Като нищо може пак да е онзи британец.

— Не можем ли да го разкараме оттам?

— Не е ясно как. Заврял се е някъде из джунглата.

— Добре, тогава анулирайте всички резервации на жена му за обеди. Ще види той!

Същата вечер посетихме ресторант с няколко приятели и мой съсед на масата се оказа възрастен холандец.

— Тук ли работите? — попитах го.

— Ja. Трета година съм в командировка. Съдебен патолог съм — началник на моргата.

Единственият бизнес, който върви в Бисау Сити, е разпределянето на помощите от развития свят. Холандците са построили най-съвременна морга и много съобразително са я разположили до местната болница. Умно, наистина, понеже никой не напуска тази болница освен на количка с краката напред на път за моргата.

— Много ли е работата? — поинтересувах се съчувствено.

Той кимна и се начумери.

— Днес например не можах да вдигна глава цял ден. Заших парчетата на президента.

Оказа се, че правителството искало да спази благоприличието и да положи президента в ковчега му цял. Замислено боднах в чинията си с козя яхния.

Минаха три дни, преди суматохата да се поуталожи и да отворят летището. Взех първия възможен полет за Лисабон и оттам за Лондон. На „Хийтроу служителят на паспортния контрол прегледа печатите, повдигна вежда и даде паспорта ми на своя колега, който на свой ред изпитателно огледа документа и собственика му, помисли малко, върна ми го и попита възпитано:

— И как беше в Гвинея-Бисау, господин Форсайт?

— Отменете си почивката — посъветвах го. — Няма да ви хареса.

Излязох в чистия утринен въздух на 1 март 2009. Прохладата беше разкошна. А усещането, че съм си у дома — неописуемо.