Читаем Кобрата полностью

Отиде при друга бала и повтори операцията, този път с по-голям разрез и по-голяма мостра. И пак… и пак. Като младеж в армията, след завръщането си от Виетнам, беше изплащал таксите за следването на право във Фордам, Ню Йорк, с работа „на парче“. Веднъж бе прекарал близо месец в сладкарница. И оттогава знаеше много добре вкуса на содата за хляб.

Направи поне още десет разреза в различни бали, преди да ги залеят и над всичко да се разнесе тежката миризма на бензин. После замислено се върна на плажа. Дръпна една вече празна туба, седна на нея и се загледа към морето. След половин час се приближи главният сержант и се изправи до него.

— Работата е свършена, сър.

— Запалете ги — нареди Декстър.

Чу командата „Отдръпни се!“ и приглушеното „уумп“, с което парите поеха искрата. После над горичката се издигна облак дим. Морският бриз бързо превърна първите пламъци в огнен ад.

Декстър се обърна към палмите и видя и те, и скритото под тях да изчезват. На пристана пилотът бе скочил на крака и гледаше изумено. Морските пехотинци също се взираха в пожара.

— Кажете ми, главен сержант…

— Сър…?

— Как пристигнаха тук балите с документи?

— С кораб, сър.

— Всичко наведнъж?

— О, не, сър. Поне на десетина курса. През седмиците, откакто сме тук.

— С един и същи кораб? Винаги?

— Тъй вярно, сър. Един и същи.

Естествено. Трябваше да има и друг кораб. Спомагателните кораби, които бяха зареждали „тюлените“ и британските СВМС в открито море, бяха вземали със себе си боклука и затворниците. И бяха носили храна и гориво. Но конфискуваното карго не бе отишло в Гибралтар или Вирджиния. Кобрата се нуждаеше от етикетите, партидните номера и идентификационните кодове, за да заблуди Картела. Тези трофеи той бе запазил. Явно тук.

— Как изглеждаше корабът?

— Малък, сър. Трампер.

— Националност?

— Не мога да кажа, сър. На кърмата му имаше флаг. Нещо подобно на две запетаи. Едната червена, другата синя. А екипажът беше от жълти.

— Име?

Главният сержант смръщи вежди в напън да си спомни. После се обърна.

— Анджело!

Наложи се да извика, за да се чуе над рева на пламъците. Един от морските пехотинци се обърна и се приближи на бегом.

— Как се казваше трамперът, който докарваше балите?

— „Морски дух“, сър. Видях името на кърмата. С нова бяла боя.

— А отдолу?

— Отдолу, сър…?

— Пристанището на регистрация обикновено се изписва под името на кърмата.

— О, да… Пу… нещо си, сър.

— Пусан?

— Тъй вярно, сър. Пусан. Има ли още нещо, сър?

Декстър го освободи с кимване, стана и отиде в края на пристана, където можеше да остане сам и може би да влезе в обхват на телефона. Беше доволен, че го бе оставил да се зарежда през цялата нощ. За негово облекчение верният Джереми Бишоп както обикновено бе прекарал нощта пред стената с компютри — може би единственото притежание на проекта, което още не бяха сдали.

— Може ли някоя от консервните ти кутии да превежда на корейски? — попита Декстър.

Отговорът дойде ясен като звън на църковна камбана.

— На всеки език, ако пусна нужната програма. Къде се намираш?

— Няма значение. Единственият ми начин за комуникация е с този мобилен телефон. Как ще е на корейски „Морски дух“ или „Духът на морето“? И не ми изтощавай батерията.

— Добре. Затвори, ще ти се обадя.

След две минути телефонът иззвъня.

— Имаш ли лист и молив? — попита Бишоп.

— Не ми трябват. Просто ми кажи.

— Окей. Произнася се „Хай Шин“. По букви…

— Ясно как е по букви. Сега искам да ми откриеш един трампер. Малък. Името му е или „Хай Шин“, или „Морски дух“. Южнокорейски, регистриран в пристанището на Пусан.

— Дай ми две минути.

Бишоп си знаеше работата. След две минути пак му позвъни.

— Намерих го. Пет хиляди тона, товарен с общо предназначение. Име „Морски дух“. Името е регистрирано тази година. Какво те интересува за него?

— Къде се намира в момента?

— Задръж…

Някъде в Анакостия Джереми Бишоп яростно затрака по клавиатурата. После гласът му отново се разнесе в слушалката:

— Няма корабен агент и не регистрира курсове. Може да е навсякъде. Момент така… Капитанът е дал имейл адрес.

— Свържи се с него и го попитай къде се намира. С координати на картата. Курс и скорост.

Поредното чакане. Батерията му спадаше.

— Пратих му имейл. Зададох му въпроса. Той отказва да отговори. Пита кой си.

— Кажи му, че е Кобрата.

Пауза.

— Беше много учтив, но настоява да чуе „овластяващата дума“.

— Иска да каже „паролата“. Кажи му „Хай Шин“.

След малко Бишоп се обади явно впечатлен.

— Как се сети? Вече имам каквото ти трябва. Искаш ли да си запишеш?

— Не разполагам тук с никакви карти. Просто ми кажи къде се намира, по дяволите!

— Спокойно де. На сто морски мили източно от Барбадос, курс 270°, скорост десет възела. Да благодаря ли на капитана на „Морски дух“?

— Да. После провери разполагаме ли с военен кораб между Барбадос и Колумбия.

— Ще ти се обадя пак.