Никога не съм бил близък с Рей, макар че двамата се разбирахме доста добре, особено в последно време. Когато го срещнах за първи път, той бе от онези всезнаещи книжни червеи, които не се страхуват от нищо, освен може би от собствената си уязвимост. Това го бе направило затворен и раздразнителен. И все още бе такъв. Но пък вече бе преминал отдавна средата на жизненото си поприще и сега проявяваше белези на помъдрял и извлякъл поуки мъж.

— Усещам, че се безпокоиш за Сю — поде той.

Не знаех дали е уместно да поддържам тази тема. Но бяхме сами и нямаше кой наоколо да ни чуе.

— Тя несъмнено е под голям стрес — отвърнах. — И засега не се справя добре с него.

— А ти би ли се справил на нейно място?

— Вероятно не. Но тя винаги говори по този начин. Разбираш какво имам предвид. Сякаш губи почва под краката си. Започваш да се питаш…

— Дали не се е побъркала?

— Дали логическите заключения, които ни доведоха тук, са толкова верни, колкото тя смята.

Рей обмисля известно време думите ми. Пъхна ръце в джобовете си и ми отправи унила усмивка.

— Можеш да имаш доверие на изчисленията.

— Не се безпокоя за изчисленията. Не математиката ни доведе тук, Рей. Тук сме заради вярата, която отдавна е изпреварила изчисленията.

— Искаш да кажеш, че не й вярваш?

— Това пък какво значи? Дали смятам, че е честна? Да. Дали ни мисли доброто? Разбира се, че мисли доброто на всички. Дали се доверявам на преценката й? Виж, за това не съм сигурен.

— Но се съгласи да дойдеш с нас.

— Понякога тя е много убедителна.

Рей спря и изви глава към тъмнината отвъд стоманеното скеле на ядрото, където имаше само шубраци, озарена от лунна светлина трева и звезди.

— Скоти, помисли си от какво се отказва тя. Представи си живота, който води. Тя можеше да бъде обичана. — Той се усмихна тъжно. — За никого не е тайна какво изпитвам към нея. Навярно ви се струва нелепо, детинско или глупаво. Та тя дори не е хетеросексуална. Но ако не бях аз, можеше да е някой друг. Една от онези жени, с които се среща и разделя, които навлизат за кратко в живота й и после го напускат с бързината на бясно въртящ се филм. Тя изблъсква тези хора настрани, защото работата й е важна, и колкото повече работи, толкова по-важна става тази работа и толкова повече й се посвещава тя. Всяка стъпка, която е предприемала някога, е стъпка към това място и този момент. Ако питаш мен, сега дори Сю се колебае дали не е в плен на илюзиите си.

— Доверие на кредит — това ли предлагаш?

— Нещо повече. Дължим й нашата лоялност.

Държащ както винаги да каже последната дума, той се обърна рязко и закрачи към лагера.

Останах още малко, погълнат, от собствените си мисли. От мястото, където се намирах, ядрото изглеждаше съвсем малко. Джудже, от което очаквахме такива исполински резултати.

Когато най-сетне заспах, потънах в дълбок и продължителен сън. Събудих се към обяд, под прозрачния покрив на палатката, в която освен мен имаше само неколцина войници от нощната смяна. Всички останали се бяха захванали за работа.

Навън сияеше ярко слънце. Небето бе лазурно-синьо, като от пастелна картина. Първото, което привлече вниманието ми, бе шумът. Познат е на всички ви, ако сте ходили на стадион в ден на важна среща — шум от множество гласове, глъчката на тълпата.

Открих Хич Палей до навеса с храна.

— Повече репортери, отколкото предполагахме, Скоти — рече той. — Има цяла тълпа журналисти, които са блокирали пътя. Извикахме щатската полиция, за да ги прогони от шосето. Знаеш ли, че вече са ни заклеймили в Конгреса? Политиците си връзват гащите, в случай че се провалим.

— Смяташ ли, че имаме шанс?

— Може би. Ако ни дадат време.

Но никой не искаше да ни дава време. Куинистките милиции пристигаха с цели камиони и на следващата сутрин престрелката беше в разгара си.

24.

Вече зная на какво мирише бъдещето.

Бъдещето се наслагва върху миналото и двете се смесват като безвредни субстанции, от които обаче се получава отрова. Бъдещето мирише на прах и йонизиран въздух, на нагорещен метал и лед от глетчер. И ни най-малко на барут.

Изминалата нощ бе относително спокойна. Днес, в деня на появата на хронолита, се събудих от неспокойния си сън под звуците на спорадична стрелба — не толкова близо, че да предизвика паника, но достатъчно, за да ме накара да се облека бързо.

Срещнах Хич при навеса с храна, където си бе сипал юнашка порция боб в картонена чиния.

— Сядай — посрещна ме той. — Всичко е под контрол.

— Ако се съди по изстрелите, не изглежда да е така.

Той се протегна и се прозя.

— Южняшка куинистка банда си разменя любезности с охраната. Въоръжени са, но засега само размахват юмруци и стрелят във въздуха. Такива по правило са само зяпачи. Имаме и солидна група журналисти, наобиколили охранявания периметър. Обединените сили въвеждат ред сред тях. Сю държи да са близо до мястото на появата, но не прекалено.

— И колко е прекалено близо?

— Интересен въпрос, нали? Инженерите и специалистите вече са долу в бункера. Журналистите са по-далече на изток.