Читаем Хронолитите полностью

Изглежда Хич спореше с Ашли, а тя със сина си, защото го държеше за ръцете и очевидно го молеше за нещо. Адам стоеше неподвижно, с развети от вятъра руси къдрици, но видимо изпитваше досада от докосването й. По нищо не личеше да е преживявал лишения през последните дни. Местеше равнодушен поглед между лицето на майка си и потъмняващото небе. После се извърна и извади подплатен елек от раницата си.

Не зная какво му бе казала Ашли — по-късно тя не пожела да обсъжда този въпрос с мен, — но дори от разстояние беше съвсем ясно, че Адам няма да се върне с нас. Цял един живот, изпълнен с неудовлетвореност, бе втъкан в езика на жестовете на тази среща. Ашли просто отказваше да признае пред себе си — докато теглеше сина си и го умоляваше, — че Адам не дава пукнат грош за желанията и чувствата й и това съвсем не е от вчера, че може би дори се е родил такъв. В момента тя не беше нищо повече от досадна пречка между него и едно наистина интересно събитие, което, изглежда, вече започваше, а именно материализираната изява на Куин, на идеята или мита, в които той бе инвестирал цялата си вяра.

Ето, че Хич се намеси и задърпа Ашли, опитвайки се да я поведе назад към пикапа. Беше присвил очи от силния вятър и движенията му бяха станали трескави. Ашли сякаш не го забелязваше, но когато Адам се откъсна от нея, щеше да падне на колене, ако Хич не я бе задържал.

Тя вдигна очи към сина си и произнесе нещо съвсем кратко. Може би беше името му, също както аз бях извикал Катлин. Не съм сигурен, защото воят на вятъра бързо се усилваше, но предполагам, че е било така.

Преместих се зад кормилото на пикапа. Катлин изстена отзад под одеялото.

Хич довлече Ашли до пикапа и я натика отзад, сетне се настани на седалката до мен. Без да зная кога, вече бях запалил двигателя.

— Карай бе, мама му стара! — извика Хич.

Но беше почти невъзможно сред увеличаващата се тълпа от поклонници. Ако Адам се бе разположил малко по-близо до Портильо, щяхме да заседнем окончателно. Изпълзяхме съвсем бавно до края на пътя и от там се отправихме на запад, където тълпата постепенно се разреждаше.

Но небето бе съвсем притъмняло и вече беше много студено, а прахолякът пред нас ограничаваше видимостта едва до няколко метра.

Нямах никаква представа накъде може да води пътят. Това не беше посоката, от която бяхме дошли. Попитах Хич, но той също каза, че не знае, картата бе някъде отзад, пък и едва ли щеше да ни помогне, тъй че нямахме почти никакъв избор.

Прашната буря бе покрила предното стъкло с плътен слой пясък и съдейки по звуците, които издаваше двигателят, затрудняваше работата му. Затворих прозореца и включих отоплението на максимално. Всички бяхме плувнали в пот. Черният път ни изведе при дървено мостче над пресъхнало корито на поток. Мостът беше съвсем паянтов, поклащаше се от поривите на вятъра и беше повече от ясно, че няма да издържи тежестта на колата. Хич каза:

— Спусни се в дерето, Скоти. Поне ще разполагаме с някаква преграда между нас и Портильо.

— Брегът е доста стръмен.

— Да имаш по-добра идея?

Свърнах встрани от пътя, прегазих изсъхналите шубраци и се спуснах по наклона. Пикапът се залюля, лампите на таблото примигнаха и вероятно щяхме да се преобърнем, ако не стисках кормилото с желязна ръка — движен по-скоро от инстинкта за самосъхранение, отколкото от умение. Хич и Ашли мълчаха, но Катлин нададе уплашен вик, погълнат от воя на вятъра. Тъкмо бяхме стигнали плоското дъно на каменистото корито, когато над нас профуча изтръгната от корените акация като вкочанена черна птица. Дори Хич зяпна при тази гледка.

— Студено ми е — изстена Катлин.

Ашли извади последните одеяла, даде две на Катлин и едно на нас. В пикапа миришеше на прегоряла изолация, но въпреки това температурата почти не се бе покачила. Бях наблюдавал от разстояние термичния шок в Ерусалим, но нямах представа колко болезнен може да е този внезапен студ, който сякаш извираше направо от сърцето.

Енергия, извлечена право от обкръжаващата среда от сила, която бе в състояние да прехвърля исполински предмети назад във времето. Нов, още по-силен вятър нахлу в дерето и небето придоби цвета на рибени люспи. Бяхме взели термоизолиращо облекло и сега Хич го извади и го раздаде на всички. Якето на Катлин бе твърде голямо за нея.

Изведнъж бях споходен от ужасяваща мисъл и посегнах към дръжката на вратата.

— Скоти? — погледна ме Хич.

— Трябва да източа радиатора — рекох. — Замръзне ли водата, оставаме без транспорт.

Бяхме постъпили предвидливо, наливайки водата в найлонови торби, които имаха свойството да се разширяват при необходимост. Освен това бяхме заредили радиатора с антифриз. Но не предполагахме, че ще сме толкова близо до мястото на появата. Едно рязко снижаване на температурата вероятно щеше да изведе от строя охладителната система на двигателя.

— Не зная дали моментът е подходящ.

— В такъв случай ми пожелай късмет. И ми подай кутията с инструменти.