Читаем Хронолитите полностью

Тъмнината навън се сгъстяваше. Шумът откъм Портильо ту отслабваше, ту се надигаше като налудничав ритъм или морски прибой. Към него постепенно се прибави и свирнята на щурците откъм шубрака встрани от пътя. Сипах си още малко кафе и излязох навън да се облекча. Когато отново затворих вратата, Ашли се размърда и промърмори нещо насън.

По пътя нямаше почти никакво движение, освен редки поклонници, крещящи през прозорците на своите коли. Никой не ни забеляза, никой не спря наблизо. Бях задрямал, когато Ашли ме потупа по рамото. Часовникът на таблото показваше 2,30.

— Мой ред е — рече тя.

Не възразих. Показах й къде съм поставил пистолета и се изтегнах на задната седалка. Одеялото бе още топло от тялото й. Заспах веднага щом затворих очи.



— Скот?

Тя ме буташе леко, но настойчиво.

— Скот!

Надигнах се и забелязах, че Ашли се е навела към мен през седалката. Тя прошепна:

— Навън има някакви хора. Чуй!

Обърна се и се наведе, за да не подава глава над вратата. Тъмнината не беше непрогледна. В небето сияеше сърповидна луна. В първия момент не долових нищо. После, някъде съвсем наблизо, женски стон, последван от сподавен смях.

— Ашли… — рекох.

— Дойдоха преди минута. Една кола по пътя. Отбиха и спряха, после се чуха малко викове. И след това — не виждах добре, докато не нагласих огледалото, и дори тогава едно дърво ми пречеше, — но изглежда някой изскочи от колата и падна. Мисля, че беше жена. Тя побягна в полето и двама мъже я последваха.

— Колко е часът? — попитах.

— Точно четири.

— Дай ми пистолета, Аш:

Тя ми го подаде неохотно.

— Какво ще правим сега?

— Какво ще правим ли? Аз ще взема пистолета и ще изляза от пикала. Когато ти дам сигнал, включваш дългите светлини и палиш двигателя. После ще видим.

— Ами ако с теб се случи нещо?

— Изчезваш оттук колкото се може по-бързо. Ако се случи нещо с мен, това означава, че и те са въоръжени. И не бива да оставаш тук, ясно?

— И къде да ида тогава?

Резонен въпрос. В Портильо? Обратно в лагера с помощите? При военните на пътя? Не знаех какво да й кажа.

Но тогава жената отвън изпищя отново и не можех да прогоня мисълта, че това е Катлин. Макар че гласът не приличаше на нейния. Всъщност, не бях я чувал да пищи от съвсем малка.

Заръчах на Ашли да бъде нащрек и че важното е да се измъкне оттук — може би да скрие пикапа по-близо до града и да изчака сутринта и Хич.

Излязох навън и затворих тихо вратата. Отдалечих се на няколко крачки и й дадох знак да запали фаровете.

Дългите светлини на пикапа пронизаха мрака на нощта като военни прожектори, а двигателят изрева с гласа на разярено животно. Жената и двамата й нападатели замръзнаха по местата си само на десетина метра от мен.

И тримата бяха млади, вероятно на възрастта на Адам. Очевидно ставаше въпрос за изнасилване. Жената лежеше по гръб в храстите, единият от мъжете й притискаше ръцете, докато вторият я разкрачваше. Тя бе обърнала лице настрани от светлината, докато двамата мъже завъртяха глави като прерийни кучета, подушили хищник.

Не изглеждаха въоръжени, а оръжието в ръката ми придаваше допълнителна увереност. Вдигнах пистолета и го насочих към тях. Готвех се да им заповядам да станат — такъв бе планът, — но бях прекалено нервен, пръстът ми трепна върху спусъка и пистолетът неочаквано изгърмя.

Едва не го изпуснах. Не знаех къде е отишъл куршумът… във всеки случай не уцели никого. Но ги уплаши. Все още бях полузаслепен от блясъка, но успях да проследя бягащите към колата младежи. Не знаех дали да не стрелям още веднъж. (По-късно Хич ми каза, че спусъкът на пистолета бил специално омекотен за бърза стрелба.)

Мъжете скочиха в колата с изненадващо бързи движения. Ако имаха оръжие вътре, сигурно щях да загазя — тъкмо това ми хрумна, когато двигателят оживя и колата се понесе към града, хвърляйки зад себе си чакъл.

Остана само момичето.

Извърнах се към нея, като се стараех да държа оръжието насочено надолу. Едва сега почувствах, че китката ме наболява от отката.

Момичето се бе надигнало в светлината на фаровете и закопчаваше разкъсаните си джинси. Тя ме погледна с изражение, което не можах да определя — смесица от страх и срам, предполагам. Беше съвсем млада. Сълзите бяха размазали мръсотията по бузите. Тялото й бе слабо, почти мършаво и под лявата й гърда се виждаше кървава резка.

Прокашлях се и произнесох:

— Отидоха си… вече си в безопасност.

Може би не говореше английски. Или просто не ми повярва. Обърна се и побягна към храсталаците успоредно на пътя, досущ като ранено животно.

Направих няколко крачки, но не я последвах. Нощта бе твърде тъмна и не исках да изоставя Ашли.

Надявах се момичето да намери по-сигурно място, но ми се струваше малко вероятно.



След случилото се повече не можах да заспя. Седнах отпред при Ашли, възбуден и напомпан с адреналин. Тя пъхна цигара в устата си и я запали с миниатюрна газова запалка. След известно време, когато на хоризонта се появи малка светло-синя ивица, проговори:

— Не бива да я разпитваш. Говоря за Катлин.

— За какво да я разпитвам?

Въпросът ми, разбира се, беше глупав.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Тайная слава
Тайная слава

«Где-то существует совершенно иной мир, и его язык именуется поэзией», — писал Артур Мейчен (1863–1947) в одном из последних эссе, словно формулируя свое творческое кредо, ибо все произведения этого английского писателя проникнуты неизбывной ностальгией по иной реальности, принципиально несовместимой с современной материалистической цивилизацией. Со всей очевидностью свидетельствуя о полярной противоположности этих двух миров, настоящий том, в который вошли никогда раньше не публиковавшиеся на русском языке (за исключением «Трех самозванцев») повести и романы, является логическим продолжением изданного ранее в коллекции «Гримуар» сборника избранных произведений писателя «Сад Аваллона». Сразу оговоримся, редакция ставила своей целью представить А. Мейчена прежде всего как писателя-адепта, с 1889 г. инициированного в Храм Исиды-Урании Герметического ордена Золотой Зари, этим обстоятельством и продиктованы особенности данного состава, в основу которого положен отнюдь не хронологический принцип. Всегда черпавший вдохновение в традиционных кельтских культах, валлийских апокрифических преданиях и средневековой христианской мистике, А. Мейчен в своем творчестве столь последовательно воплощал герметическую орденскую символику Золотой Зари, что многих современников это приводило в недоумение, а «широкая читательская аудитория», шокированная странными произведениями, в которых слишком явственно слышны отголоски мрачных друидических ритуалов и проникнутых гностическим духом доктрин, считала их автора «непристойно мятежным». Впрочем, А. Мейчен, чье творчество являлось, по существу, тайным восстанием против современного мира, и не скрывал, что «вечный поиск неизведанного, изначально присущая человеку страсть, уводящая в бесконечность» заставляет его чувствовать себя в обществе «благоразумных» обывателей изгоем, одиноким странником, который «поднимает глаза к небу, напрягает зрение и вглядывается через океаны в поисках счастливых легендарных островов, в поисках Аваллона, где никогда не заходит солнце».

Артур Ллевелин Мэйчен

Классическая проза