Читаем Хронолитите полностью

Една от последиците на този процес бе, че ФБР вече не проявяваше толкова ревнив интерес към дребни риби като мен, въпреки че досието ми все още събираше прах в дигиталните катакомби на сградата на Хувър.

Морис Торанс бе напуснал Бюрото по собствено желание, може би за да не го пратят на друго място. Морис бе вярващ. Вярваше в божественото начало на Исус Христос и в добротата на Суламит Чопра, както и в истинността на собствените си сънища. Духовен прелом, който бе напълно възможен и обясним в епохата на хронолитите. Според мен той също бе малко влюбен в Сю, макар че (за разлика от Рей Мозли) не хранеше каквито и да било илюзии относно сексуалните й вкусове. Остана неин телохранител и шеф на охраната, макар да получаваше далеч по-малка заплата.

Сю и Морис искаха да ме задържат в тяхната група — Сю, защото пасвах в нейния постоянно разрастващ се модел от знаменателни съвпадения, Морис, тъй като вярваше, че съм важен за Сю. Вече обаче беше под въпрос дали имат легално право да ме държат. Морис беше цивилен служител. Въпреки това не се съмнявах, че ще окаже натиск върху мен, ако открито заявя намерението си да си тръгна. Може би дори щеше да използва старите си връзки, за да ми попречи. Морис ме харесваше, по своя предпазлив начин, но оставаше лоялен към Сю.

Междувременно тя се опитваше да вдъхне живот на разпадналия се проект за изучаване на хронолитите, като разшири участниците с помощта на интернет, прехвърляйки там информацията, която Министерството на отбраната не категоризираше като секретна. Освен това не спираше с усилията да разшири и задълбочи математическата обосновка на тау-турбуленцията. През февруари 2013-та тя изгуби финансовата подкрепа на Министерството на енергетиката, тъй като сега държавните субсидии се пренасочваха към далеч по-бляскави проекти: гама-лъчевият ускорител в Станфорд, групата по екзотична материя в Чикаго.

Прекарах това утро в усъвършенстване на програмата, която бях написал за Сю и която се занимаваше с филтриране на световните и местните новини с цел да бъдат засечени синхронизирани събития, които да отговарят на зададения от Сю алгоритъм. Морис надзърна на няколко пъти в кабинета. Беше поотслабнал и изглеждаше остарял. Но на лицето му грееше неизменната усмивка.

Сю беше в своя кабинет и аз се отбих при нея, за да й съобщя, че си тръгвам. За обяд, уточних, но тя изглежда долови нещо в гласа ми.

— За продължителен обяд ли? Колко надалеч отиваш, Скоти?

— Не много.

— Още не сме свършили, нали знаеш?

Не разбрах дали говореше за проекта или за нещо друго.

Кракът й бе оздравял отдавна, но преживяното в Ерусалим бе оставило други рани. Ерусалим, призна ми тя, я накарал да разбере колко опасна може да бъде работата й — и че като се поставя в самия център на тау-турбуленцията, тя излага на риск не само себе си, но и хората около нея.

— Предполагам, че това е неизбежно — заключи натъжено, — но едва ли може да стане по-зле. Когато стоиш твърде дълго на релсите, шансът да те блъсне влак нараства.

Обещах й да се върна, за да довърша програмата следобед. Тя ме погледна скептично.

— Има ли нещо друго, което би искал да ми кажеш?

— Не за момента.

— Пак ще поговорим — рече тя.

Както много други нейни предсказания, и това се оказа вярно.

Морис предложи да ми прави компания на обяд, но аз отказах с обяснението, че трябва да свърша и други задачи и ще хапна сандвич в движение. Дори да хранеше някакви подозрения, не ги показа.

Изтеглих влога си от „Цюрих-Американ“ и прехвърлих по-голямата част от парите в карта, останалото поисках под формата на старомодни зелени банкноти. Направих няколко кръгчета из града, за да се уверя, че Морис не ме следи, колкото и да бе малка вероятността. По-скоро би сложил предавател в колата ми. Ето защо откарах крайслера в магазин за употребявани коли и поисках да го заменя за нещо друго с доплащане. След като се поогледах, съобщих на продавача, че тук нищо не ми харесва и се съгласих да ме откарат в другия салон. Там избрах един невзрачен фолскваген, с доста запазен двигател въпреки занемарения си външен вид.

Цялата тази аматьорска шпионска игра несъмнено оставяше зад мен електронна диря, широка колкото Мисури. Но въпреки че Морис Торанс със сигурност можеше да ме открие благодарение на старите си връзки, едва ли би го направил достатъчно бързо, за да ме задържи в Балтимор.

Бях на двеста мили западно от града, когато се спусна нощта — с отворен прозорец на колата, за да нахлува топлият юнски въздух, и предъвквайки антиацид, за да успокоя разбунтувания си стомах.