Читаем Хронолитите полностью

Една от последиците на този процес бе, че ФБР вече не проявяваше толкова ревнив интерес към дребни риби като мен, въпреки че досието ми все още събираше прах в дигиталните катакомби на сградата на Хувър.

Морис Торанс бе напуснал Бюрото по собствено желание, може би за да не го пратят на друго място. Морис бе вярващ. Вярваше в божественото начало на Исус Христос и в добротата на Суламит Чопра, както и в истинността на собствените си сънища. Духовен прелом, който бе напълно възможен и обясним в епохата на хронолитите. Според мен той също бе малко влюбен в Сю, макар че (за разлика от Рей Мозли) не хранеше каквито и да било илюзии относно сексуалните й вкусове. Остана неин телохранител и шеф на охраната, макар да получаваше далеч по-малка заплата.

Сю и Морис искаха да ме задържат в тяхната група — Сю, защото пасвах в нейния постоянно разрастващ се модел от знаменателни съвпадения, Морис, тъй като вярваше, че съм важен за Сю. Вече обаче беше под въпрос дали имат легално право да ме държат. Морис беше цивилен служител. Въпреки това не се съмнявах, че ще окаже натиск върху мен, ако открито заявя намерението си да си тръгна. Може би дори щеше да използва старите си връзки, за да ми попречи. Морис ме харесваше, по своя предпазлив начин, но оставаше лоялен към Сю.

Междувременно тя се опитваше да вдъхне живот на разпадналия се проект за изучаване на хронолитите, като разшири участниците с помощта на интернет, прехвърляйки там информацията, която Министерството на отбраната не категоризираше като секретна. Освен това не спираше с усилията да разшири и задълбочи математическата обосновка на тау-турбуленцията. През февруари 2013-та тя изгуби финансовата подкрепа на Министерството на енергетиката, тъй като сега държавните субсидии се пренасочваха към далеч по-бляскави проекти: гама-лъчевият ускорител в Станфорд, групата по екзотична материя в Чикаго.

Прекарах това утро в усъвършенстване на програмата, която бях написал за Сю и която се занимаваше с филтриране на световните и местните новини с цел да бъдат засечени синхронизирани събития, които да отговарят на зададения от Сю алгоритъм. Морис надзърна на няколко пъти в кабинета. Беше поотслабнал и изглеждаше остарял. Но на лицето му грееше неизменната усмивка.

Сю беше в своя кабинет и аз се отбих при нея, за да й съобщя, че си тръгвам. За обяд, уточних, но тя изглежда долови нещо в гласа ми.

— За продължителен обяд ли? Колко надалеч отиваш, Скоти?

— Не много.

— Още не сме свършили, нали знаеш?

Не разбрах дали говореше за проекта или за нещо друго.

Кракът й бе оздравял отдавна, но преживяното в Ерусалим бе оставило други рани. Ерусалим, призна ми тя, я накарал да разбере колко опасна може да бъде работата й — и че като се поставя в самия център на тау-турбуленцията, тя излага на риск не само себе си, но и хората около нея.

— Предполагам, че това е неизбежно — заключи натъжено, — но едва ли може да стане по-зле. Когато стоиш твърде дълго на релсите, шансът да те блъсне влак нараства.

Обещах й да се върна, за да довърша програмата следобед. Тя ме погледна скептично.

— Има ли нещо друго, което би искал да ми кажеш?

— Не за момента.

— Пак ще поговорим — рече тя.

Както много други нейни предсказания, и това се оказа вярно.



Морис предложи да ми прави компания на обяд, но аз отказах с обяснението, че трябва да свърша и други задачи и ще хапна сандвич в движение. Дори да хранеше някакви подозрения, не ги показа.

Изтеглих влога си от „Цюрих-Американ“ и прехвърлих по-голямата част от парите в карта, останалото поисках под формата на старомодни зелени банкноти. Направих няколко кръгчета из града, за да се уверя, че Морис не ме следи, колкото и да бе малка вероятността. По-скоро би сложил предавател в колата ми. Ето защо откарах крайслера в магазин за употребявани коли и поисках да го заменя за нещо друго с доплащане. След като се поогледах, съобщих на продавача, че тук нищо не ми харесва и се съгласих да ме откарат в другия салон. Там избрах един невзрачен фолскваген, с доста запазен двигател въпреки занемарения си външен вид.

Цялата тази аматьорска шпионска игра несъмнено оставяше зад мен електронна диря, широка колкото Мисури. Но въпреки че Морис Торанс със сигурност можеше да ме открие благодарение на старите си връзки, едва ли би го направил достатъчно бързо, за да ме задържи в Балтимор.

Бях на двеста мили западно от града, когато се спусна нощта — с отворен прозорец на колата, за да нахлува топлият юнски въздух, и предъвквайки антиацид, за да успокоя разбунтувания си стомах.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Тайная слава
Тайная слава

«Где-то существует совершенно иной мир, и его язык именуется поэзией», — писал Артур Мейчен (1863–1947) в одном из последних эссе, словно формулируя свое творческое кредо, ибо все произведения этого английского писателя проникнуты неизбывной ностальгией по иной реальности, принципиально несовместимой с современной материалистической цивилизацией. Со всей очевидностью свидетельствуя о полярной противоположности этих двух миров, настоящий том, в который вошли никогда раньше не публиковавшиеся на русском языке (за исключением «Трех самозванцев») повести и романы, является логическим продолжением изданного ранее в коллекции «Гримуар» сборника избранных произведений писателя «Сад Аваллона». Сразу оговоримся, редакция ставила своей целью представить А. Мейчена прежде всего как писателя-адепта, с 1889 г. инициированного в Храм Исиды-Урании Герметического ордена Золотой Зари, этим обстоятельством и продиктованы особенности данного состава, в основу которого положен отнюдь не хронологический принцип. Всегда черпавший вдохновение в традиционных кельтских культах, валлийских апокрифических преданиях и средневековой христианской мистике, А. Мейчен в своем творчестве столь последовательно воплощал герметическую орденскую символику Золотой Зари, что многих современников это приводило в недоумение, а «широкая читательская аудитория», шокированная странными произведениями, в которых слишком явственно слышны отголоски мрачных друидических ритуалов и проникнутых гностическим духом доктрин, считала их автора «непристойно мятежным». Впрочем, А. Мейчен, чье творчество являлось, по существу, тайным восстанием против современного мира, и не скрывал, что «вечный поиск неизведанного, изначально присущая человеку страсть, уводящая в бесконечность» заставляет его чувствовать себя в обществе «благоразумных» обывателей изгоем, одиноким странником, который «поднимает глаза к небу, напрягает зрение и вглядывается через океаны в поисках счастливых легендарных островов, в поисках Аваллона, где никогда не заходит солнце».

Артур Ллевелин Мэйчен

Классическая проза