Читаем Хронолитите полностью

Централната буря породи исполинска бяла вълна: скреж, която се катереше по Юдейския хълм с бързината на горски пожар и градските светлини започнаха да гаснат сред искри от къси съединения. Облакът обгърна хотела — силен, бърз вятър разтърси прозорците. Изведнъж в стаята се възцари мрак, а мониторите затрептяха като отразени в езерна повърхност звезди.

— Ама че застудя, мамка му — промърмори Морис.

Обвих раменете си с ръце и забелязах, че Сю прави същото, докато обръща гръб на прозореца.

Израелският агент зад мен, който се бе размърдал преди минута, внезапно вдигна автоматичната си пушка. Той извика нещо, което бе погълнато от рева на бурята. След това откри огън в потъналата в тъмнина стая.

Името на стрелеца бе Аарон Уейзак.

Малкото, което узнах за него, бе от статията във вестника. Ако можехме да четем утрешните вестници, нямаше ли това да спести много мъка на света?

Кой знае?

Аарон Уейзак се бе родил в Кливланд, Охайо, и бе емигрирал в Израел със семейството си през 2011-а. Младежките си години бе прекарал в Тел Авив, не бе участвал в никакви радикални организации и през 2020-а бе постъпил в армията. Бил е задържан и разпитван, но без да му предявяват обвинения, през 2025-а при вълненията около Храмовия хълм. Досието му беше безупречно и той очевидно бе положил старателни усилия да прикрие от началниците си своите връзки с една доста крайна „куинистка“ организация, наречена „Прегръдката на бъдещето“.

Не беше луд, по-скоро неуравновесен. Мотивите му оставаха неясни. Успя да стреля само няколко пъти, преди една жена на име Лея Агнон да го повали с кратък откос.

Уейзак издъхна почти веднага от раните си. Но не беше единствената жертва в стаята.

Често си мисля, че постъпката на Аарон Уейзак е почти толкова знаменателна, колкото и пристигането на Куин в Ерусалим — по свой начин тя бе точно описание на събитията, които се задаваха.

Последният изстрел от пушката на Уейзак бе пробил един от уж непробиваемите прозорци и стъклото се бе разпаднало на дъжд от сребристи парченца. Леден вятър и плътна мъгла нахлуха в стаята. Надигнах се, оглушен от изстрелите и премигвайки слепешката. Морис скочи от стола си към Сю Чопра, която бе паднала на пода, и я прикри с тялото си. Никой от нас не знаеше дали атаката е приключила, или сега започва. Не виждах Сю под тялото на Морис и не знаех дали не е сериозно ранена, но имаше кръв навсякъде — кръвта на Уейзак върху тапетите, кръвта на младите оператори върху техните монитори. Успях да си поема дъх и отново започнах да чувам — викове на хора, свистенето на вятъра. Малки ледени снежинки пронизваха стаята като шрапнели, гонени от невероятните по сила вихри, които помитаха града.

Неколцина израелски агенти бяха заобиколили с насочени оръжия окървавения труп на Уейзак. Федералните се бяха разпръснали, за да покрият периметъра, а някои от студентите клечаха до телата на убитите си другари, или оказваха първа помощ на ранените. Стори ми се, че разпознах гласа на Морис, който викаше за помощ. В стаята имаше фелдшер, но той със сигурност бе претрупан с работа, ако не беше ранен.

Наведох се и пропълзях по пода до Морис. Той обърна Сю по гръб и я повдигна на ръце. Беше ранена. На килима под нея имаше кърваво петно, капките бързо замръзваха от невероятния студ. Морис ме погледна.

— Не е сериозно — устата му оформяше думите, но звукът бе отнесен от вятъра. — Помогни ми да я отнесем в коридора.

— Не! — Сю се размърда внезапно и едва сега видях окървавеното входно отвърстие на дясното й бедро. Но Морис беше прав, нямаше непосредствена заплаха за живота й.

— Аз ще се погрижа за това — рече й той с твърд глас.

— Има ранени! — очите й се стрелкаха из стаята, към редовете от монитори, където нейните студенти се озъртаха изплашени или се бяха свлекли на седалките.

Каси, срамежливата аспирантка на университета, бе изгубила половината си глава си по време на стрелбата.

Сю затвори очи и ние я издърпахме в коридора, където Морис позвъни на някого по мобилния си телефон, докато аз притисках раната на крака й.

По това време линейките вече идваха към нас откъм болницата, хлъзгайки се по прясно образувания по улица „Лехи“ лед.

Фелдшерите оборудваха нещо като полеви медицински пункт във фоайето, като покриха строшените прозорци с термоизолиращи одеяла и пуснаха печки, захранвани от генератора на хотела. Един от тях постави притискаща маншета върху раната на Сю и насочи пристигащото подкрепление към по-тежките случаи. Някои вече бяха свалени във фоайето, други още се намираха горе в стаята. Хотелът бе заобиколен с кордон от израелски войници и цивилна полиция, отвсякъде се чуваше воят на сирени.

— Тя е мъртва — промърмори несвързано Сю.

Каси, разбира е.

— Тя умря… Скоти, нали я видя? Само на двайсет години. Беше аспирантка в нашия университет. Сладко, мило дете. Благодари ми, а след това я убиха. Какво означава това? Значи ли всъщност нещо?

Навън от корнизите падаха ледени буци и се разбиваха на паважа. Лунна светлина заля побелелите руини и озари силуета на Ерусалимския Куин.