Читаем Хронолитите полностью

— Така беше с жена ми, преди да се разделим — намеси се Морис. — Толкова много се страхуваше от разочарованието, че непрестанно мислеше за него. Нямаше никакво значение какво ще направя, какви усилия ще положа, за да й вдъхна увереност, колко печеля и дали ходя на църква всяка неделя. Аз бях в постоянен изпитателен срок. Все повтаряше: „Някой ден ще ме зарежеш.“ Когато го казваш често, накрая става действителност.

Морис млъкна, потънал в спомени, и побутна чашата с вино настрани.

— Очаквания — рече Сю. — Да, те са обратната връзка. Изведнъж Куин започва да олицетворяла всичко, от което се страхуваме и тайно желаем…

— Прокрадвайки се към Ерусалим — рекох, — за да бъде възкресен.

Думите ми накараха другите да застинат.

— Какво пък — подех, за да разведря обстановката. — Схванах идеята. А какъв е този лед на Минковски?

— Метафора в различен цвят. Но стига приказки за тази вечер. Утре също е ден, Скоти. Рей ще я обясни на министъра на отбраната.

Усмихнах се уморено, а Рей изпухтя.

Разделихме се след кафето и аз се прибрах в стаята си.

Мислех да се обадя на Джанис и Катлин, но рецепционистът ми каза, че мрежите са претоварени и едва ли ще успея да се свържа. Взех си бира от минибара, вдигнах крака на перваза на прозореца и зареях поглед из улиците. Храмът на хълма бе озарен от прожектори, които го караха да изглежда едновременно нереален и солиден като самата история, но само след четирийсет и осем часа щеше да се появи друг, далеч по-висок и неимоверно по-драматичен паметник, само на няколко мили от това място.

Събудих се в седем сутринта, неспокоен и гладен. Взех душ, облякох се и се подвоумих дали да не опитам да се разходя и как ще възприеме това охраната. Нищо не пречеше да пробвам.

Двама федерални ме спряха още щом приближих асансьора.

— Накъде сме тръгнали, шефе?

— Ще закуся някъде.

— Може ли да видим пропуска?

— Пропуск?

— Никой не може да напусне етажа без пропуск.

Не знаех, че ще ми трябва някакъв проклет пропуск, а ето, че беше така.

— Кой раздава пропуските?

— Трябва да говорите с хората, които са ви довели, шефе.

Не се наложи да чакам дълго, тъй като миг по-късно по коридора се зададе Морис Торанс, тупна ме по рамото за добро утро и закачи на яката на ризата ми табелка.

— Слизам с теб — рече.

Федералните се отстраниха от вратата. Те кимнаха на Морис и по-малко агресивният от двамата дори ни пожела приятен ден.

— И на теб — отвърнах. — Шефе.

— Това са само предпазни мерки — извини ги Морис, докато се спускахме.

— Като да безпокоят баща ми? Да ровичкат в медицинския ми картон?

Той сви рамене.

— Сю не ти ли обясни защо се прави всичко това?

— Донякъде. Ти не си й телохранител, нали?

— И това също.

— Ти си тъмничар.

— Ей, тя не е в затвор. Може да ходи, където си пожелае.

— Стига ти да си известен за това. И да я държиш под наблюдение.

— Ами, такава беше сделката. А ти къде искаш да идеш, Скоти? На закуска?

— Да подишам въздух.

— На турист ли ще се правиш? Даваш ли си сметка колко е опасно точно сега?

— Наречи го любопитство.

— Добре де, ще поискам от израелците да ни осигурят кола. Могат дори да ни допуснат в забранената зона — ако настояваш.

Не отговорих.

— Иначе ще трябва да си стоиш в хотела, като се има предвид какво е положението.

— Харесва ли ти тази работа?

— По-добре не питай — засмя се горчиво Морис.

Осигуриха ни синя кола без полицейски знаци и с всички необходими пропуски, залепени на предното стъкло. Имаше и допотопен джипиес приемник, монтиран на предното табло до шофьора. Морис подкара по улица „Лехи“, а аз зяпах през страничното стъкло.

Отново валеше и палмовите дървета покрай улицата бяха надвиснали. Денем улиците съвсем не бяха пусти — имаше полицейски постове на всички кръстовища, патрулни коли из кварталите и само забранената зона около предполагаемия район на поява бе напълно евакуирана.

Морис навлезе в Новия град и сви по улица „Цар Давид“, сърцето на забранената зона.

Евакуацията на голямо населено място не е само транспортиране на живеещите в него, макар това да е най-важната част. Има и доста инженерна работа. Щетите, причинявани от появата на хронолитите, са резултат от първоначалната студена вълна, така наречения термичен импулс. Близо до точката на контакта всеки пълен с вода контейнер може да се пръсне. Жителите на Ерусалим бяха предупредени да източат водопроводните си тръби, преди да напуснат, а градските власти се бяха опитали да запазят водопроводната система, като я бяха обезвъздушили, макар че последното заплашваше да затрудни погасяването на пожарите — които щяха да възникнат неизбежно, след като изпарените течности и газове напуснат отслабените от студа контейнери. Според предписанията трябваше да се опразнят всички клозетни казанчета, газови и кислородни бутилки. В действителност обаче, при невъзможност да се осъществи контрол върху всяко жилище или обществено заведение, никой не можеше да гарантира, че това ще бъде изпълнено. А близо до мястото на поява термичният импулс можеше да превърне в смъртоносно взривно устройство дори бутилка с мляко.