Читаем Хронолитите полностью

— Говориш за това, което се случва, когато се изправиш пред аудитория с микрофон в ръка и колоните започнат да квичат като прасе в кланица.

Тя се засмя.

— Чудесен пример. Опиши процеса, Скоти.

— Между микрофона и колоните има усилвател. В най-лошия вариант те говорят помежду си. Звуците, уловени от микрофона, излизат усилени през говорителите. Наличието и на най-малък шум в системата създава затворена верига.

— Точно така. Най-малкият шум, уловен от микрофона, се проиграва усилено от говорителя. Микрофонът го приема, звукът отново се усилва и така нататък, докато системата започне да кънти като камбана… или да квичи като прасе.

— И каква връзка има това с хронолитите? — попита Морис.

— Защото времето е в известен смисъл усилвател. Нали сте чували старата поговорка за това как една пърхаща в Китай пеперуда може да породи буря над Охайо? Това е феномен, който се нарича „всеобща зависимост“. Голямото събитие обикновено е малко, усилено във времето.

— Като онези филми, в които героят пътува назад във времето и накрая променя собственото си настояще?

— Донякъде — кимна Сю. — Това също е пример за усилване. Но когато Куин ни праща своя паметник, ознаменуващ победа след двайсет години към днешна дата, това е като да насочиш микрофона към говорителите, сиреч създаване на затворена верига, при това преднамерено. Сигналът усилва сам себе си. Според нас тъкмо по тази причина хронолитите разширяват с такава скорост територията си. Като бележи своите победи, Куин създава очакване за собствената си несъкрушимост. Което прави победата по-вероятна, дори неизбежна. И така нататък.

Това беше съвсем нова територия за мен. В изказванията си досега Сю само бе загатнала за подобна възможност.

— Имам няколко въпроса.

— Слушам те.

— Първият е как изглежда всичко това от гледна точка на Куин? Какво се е получило първия път, когато ни е пратил Чъмфонския обелиск? Няма ли да промени собственото си минало? Сега двама Куиновци ли има, или какво?

— Ами тук и аз съм в неведение. Питаш ме дали имаме поне теоретично обяснение по въпроса. Да и не. Стараем се да избягваме модела с множеството светове…

— Защо? Той ли е най-лесният отговор?

— Защото нямаме никакви причини да го смятаме за верен. А ако е верен, той ограничава възможностите ни да предприемем нещо за решаване на проблема. Докато алтернативата…

— Алтернативата — прекъсна я нетърпеливо Рей — е, че Куин извършва нещо като самоубийство всеки път, когато изпраща хронолит.

Пристигна сервитьорката с количка, на която бяха наредени нашите порции. В другия край на залата израелците вече приключваха с вечерята и се захващаха с десерта. Зачудих се дали за първи път имат възможността да се хранят в хотел четири звезди. Поглъщаха всичко с невероятна охота и почти не разговаряха помежду си, сякаш, за да се насладят на храната докрай.

— Куин променя предишната си същност — заговори отново Сю, след като хапна първия залък. — Изтрива версията, заменя я с друга, но това не е самоубийство, нали? Представи си хипотетичен Куин, вожд на някоя изостанала държавица, който по някакъв начин слага ръка на тази технология. Натиска копчето и изведнъж не е просто някой си Куин, а истинският, онзи, когото очакват всички, той е шибаният Месия в един или друг смисъл и от негова гледна точка това е съвсем естествено. Вярно, ще изгуби част от личната си история, но това е поносима и безболезнена загуба. Обожествяват го, разполага с огромна армия, с доверието на хората, на които обещава сияйно бъдеще. Или е така, или мястото на истинския Куин е заето от амбициозен тип, който е израсъл с мечтата да бъде Куин. В най-лошия случай ще прилича на самоубийство, но с билет за потенциално величие. А не можеш да скърбиш по онова, което никога не си имал, нали?

Замислих се върху думите й.

— И все пак ми се струва доста рисковано. След като го направиш веднъж, защо ще натискаш копчето втори път?

— Кой знае? Идеология, заблудата на величието, сляпа амбиция, импулс за самоунищожение. Или защото е трябвало да го направи, като последна възможност пред лицето на поражението. Може всеки път причината да е различна. Както и да го погледнеш, той е в средата на затворената връзка. Той е сигналът, който генерира шума.

— Малкият шум, който става голям — рече Морис. — Пръднята се превръща в гръмотевица.

Сю кимна ентусиазирано.

— Но не само времето е усилващ фактор. Към него се прибавят човешките очаквания и взаимодействия. Скалата не дава пукната пара за Куин, нито дървото — само ние. Ние въздействаме върху това, което очакваме, и то се променя, става по-приемливо и естествено — и ето го всемогъщия Куин, божествения Куин. Изкушаваме се да му се поддадем, да му помогнем, да идеализираме завоевателя, да бъдем част от процеса, а не негова жертва.

— Искаш да кажеш, че ние създаваме Куин.

— Не ние точно, но хората в най-общ смисъл.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Тайная слава
Тайная слава

«Где-то существует совершенно иной мир, и его язык именуется поэзией», — писал Артур Мейчен (1863–1947) в одном из последних эссе, словно формулируя свое творческое кредо, ибо все произведения этого английского писателя проникнуты неизбывной ностальгией по иной реальности, принципиально несовместимой с современной материалистической цивилизацией. Со всей очевидностью свидетельствуя о полярной противоположности этих двух миров, настоящий том, в который вошли никогда раньше не публиковавшиеся на русском языке (за исключением «Трех самозванцев») повести и романы, является логическим продолжением изданного ранее в коллекции «Гримуар» сборника избранных произведений писателя «Сад Аваллона». Сразу оговоримся, редакция ставила своей целью представить А. Мейчена прежде всего как писателя-адепта, с 1889 г. инициированного в Храм Исиды-Урании Герметического ордена Золотой Зари, этим обстоятельством и продиктованы особенности данного состава, в основу которого положен отнюдь не хронологический принцип. Всегда черпавший вдохновение в традиционных кельтских культах, валлийских апокрифических преданиях и средневековой христианской мистике, А. Мейчен в своем творчестве столь последовательно воплощал герметическую орденскую символику Золотой Зари, что многих современников это приводило в недоумение, а «широкая читательская аудитория», шокированная странными произведениями, в которых слишком явственно слышны отголоски мрачных друидических ритуалов и проникнутых гностическим духом доктрин, считала их автора «непристойно мятежным». Впрочем, А. Мейчен, чье творчество являлось, по существу, тайным восстанием против современного мира, и не скрывал, что «вечный поиск неизведанного, изначально присущая человеку страсть, уводящая в бесконечность» заставляет его чувствовать себя в обществе «благоразумных» обывателей изгоем, одиноким странником, который «поднимает глаза к небу, напрягает зрение и вглядывается через океаны в поисках счастливых легендарных островов, в поисках Аваллона, где никогда не заходит солнце».

Артур Ллевелин Мэйчен

Классическая проза