Читаем Хронолитите полностью

Политическата обстановка обаче не внушаваше спокойствие. По-голямата част от Южен Китай бе завладяна от хаос и ширещо се беззаконие — ничия земя, в която Куин навярно вече събираше ядрото на своите последователи. Но имаше и такива статии във вестниците, които обсъждаха възможността Куин в края на краищата да се окаже позитивна сила — Куинистската империя със сигурност щеше да се гради върху диктатура и би могла да възстанови стабилността в един опасно неустойчив регион. Изплашеното пекинско правителство вече бе използвало веднъж атомно оръжие в неуспешен опит да унищожи миналогодишния т.нар. Ичангски Куин. Резултатът бе разрушена язовирна стена и потоп, който бе отнесъл радиоактивна кал навътре в Източнокитайско море. Щом бюрократите в Пекин бяха способни на подобен акт, какво пречеше на Куин да бъде дори по-жесток?

Аз самият все още нямах свое мнение по въпроса. Това, което правех, бе да събирам всякаква възможна информация за хронолитите (дата и час на поява, размери, предизвикани разрушения и прочие) в опит да ги разбера. Всъщност, веднъж вече един хронолит бе оказал сериозно въздействие върху моя живот и аз ги възприемах като предвестници на злощастни събития. Имаше дори моменти, в които искрено и дълбоко се страхувах от тях, макар да не смеех да го призная дори пред себе си.

Мания ли бе това? Анели смяташе, че съм вманиачен.

Опитах се да заспя. Да потъна в забрава и тъй нататък. Да погубя още една нощ.

Но не можах. Час преди изгрев слънце телефонът ми иззвъня. Трябваше да оставя да вдигне телефонният секретар. Но се пресегнах и дръпнах слушалката — кой знае защо си помислих, че може да се е случило нещо с Кати.

— Ало?

— Скот — рече дрезгав мъжки глас. — Скоти?

За един кратък миг си помислих панически, че това е Хич Палей. Хич, с когото не бях разговарял от 2021 г., Хич Палей, изникнал от миналото като проклет призрак.

Но беше друг призрак.

Лежах, заслушан в тежкото дишане, свистенето на нощния въздух през износените мехове.

— Татко?

— Скоти… — повтори той, сякаш нямаше сили да продължи нататък.

— Татко, пил ли си? — попитах, като старателно избегнах думата „пак“.

— Не — отрече той ядосано. — Не… о, майната му на всичко. Нали се лекувам… сам знаеш, дявол го взел.

После затвори.

Измъкнах се от леглото.

Гледах как слънцето се издига над земеделските стопанства на изток, огромните корпоративни ферми, нашата последна преграда срещу глада. Нивите бяха покрити с тънък снежен слой, от който се подаваха изсъхналите останки на опустошените царевични редове.

По-късно прескочих до апартамента на Анели и потропах на вратата.

Не се бяхме виждали повече от година, но все още поддържахме приятелски отношения, когато се срещнехме в кафенето. Напоследък тя проявяваше нещо като майчински интерес към мен — разпитваше ме за здравето, сякаш очакваше всеки миг да ме сполети нещо лошо. (Може би и този ден щеше да дойде, но все още бях здрав като бик.)

Но когато отвори вратата, на лицето й се изписа изненада и смущение.

Знаеше, че съм уволнен. Може би дори знаеше повече по въпроса.

— Скоти — възкликна тя, — ей, първо трябваше да звъннеш.

— Заета ли си? — Не изглеждаше да е заета поне ако се съдеше по дрехите. По-скоро чистеше кухнята.

— Ще излизам след минутка. Бих те поканила, но не съм облечена подобаващо. Какво правиш тук?

Едва сега осъзнах, че се страхува от мен — или може би се бои да я видят с мен.

— Скот? — тя погледна през рамо към коридора. — Проблеми ли имаш?

— Защо да имам проблеми, Анели?

— Ами защото… чух, че са те уволнили.

— Кога беше това?

— Какво искаш да кажеш?

— Откога знаеш, че ще ме уволнят?

— Питаш ме дали се е говорело? Не, Скот. Божичко, щеше да е толкова унизително. Не. Само слухове, нали знаеш…

— Какви слухове?

Тя се намръщи и прехапа устни. Имаше такъв навик.

— Например, че „Кемпиън-Милър“ не искали да си имат неприятности с правителството…

— Какво общо има това с мен, за Бога?

— Знаеш ли, не е необходимо да викаш.

— Анели, неприятности с правителството?

— Това, което чух, е, че някакви хора разпитвали за теб. Правителствени служители.

— Полиция?

— Не, да не би да си имаш ядове и с полицията? Ставаше дума за костюмари. Не зная подробности.

— Това звучи налудничаво.

— Хората приказват разни неща, Скот. Може да са глупости. Наистина нямам понятие защо са те уволнили. Въпросът е, че управата предпочита да си пази разрешителните. Заради задграничните пазари и прочее. Ако някой дойде и започне да задава въпроси за теб, това може да заплаши всички останали.

— Анели, аз не съм никаква заплаха.

— Зная, Скот. — Личеше й, че нищо подобно не знае. Не искаше да срещне очите ми. — Повярвай ми, сигурна съм, че всичко това са дрънканици. Скот, време е да се обличам. — Тя понечи да затвори вратата. — И следващия път ми позвъни, моля те!

Живееше на втория етаж на малък триетажен блок в старата част на Едина. Апартамент 203. Втренчих поглед в номера на вратата. Двайсет плюс три.

Никога вече не се видяхме с Анели. Понякога се питам какво ли е станало с живота й. Как се е справила през следващите трудни години.