Читаем Хронолитите полностью

Пьонгианг, после Хо Ши Мин, след това Макао, Сапоро, Кантонските равнини, Ичанг…

И началото на куинманията: десетките хиляди сайтове с причудливи, противоречиви теории, несекващите дебати във вестниците, научните симпозиуми и срещите на граждански комитети, мозъчните атаки на водещи учени и специалните разследвания на Конгреса. Млад мъж в Лос Анжелис поискал официално да бъде преименуван на Куин и се сдоби с безбройни последователи.

Куин, който или каквото и да бе, вече бе предизвикал смъртта на стотици и хиляди хора, може би дори повече. Една от причините името да бъде споменавано с мрачно уважение. Да стане любим надпис върху фланелките, който по-късно ще бъде забранен в някои училища и университети. И тъй като Куин не символизираше нищо друго, освен разрушението и завоеванието, той се превърна в манифест на недоволните и онеправданите. Ала в Северна Америка никой не обръщаше сериозно внимание на тези неща. Навсякъде другаде сеизмичните размествания бяха осезаеми.

Аз ги следях внимателно.

В продължение на две години бях на работа в научния център „Кемпиън-Милър“, в покрайнините на Сейнт Пол, където разработвахме патчове за самоеволюиращ търговски интерфейсен код. След това ме преместиха в офиса в централната част на градчето, в група, която вършеше почти същата работа, но на далеч по-секретно ниво — собствения строго охраняван код на компанията, туптящото сърце на повечето ни продукти. В нормални дни отивах на работа с кола, а когато бе прекалено студено или валеше проливно, вземах новото свръхскоростно влакче, в чието лъскаво алуминиево купе, пътниците деляха топлина и влага и смесваха миризми на потни тела и автършейв, извърнали очи към запотените стъкла, зад които бързо се менеше градският пейзаж.

(Тъкмо при подобно пътуване видях млада жена, на чиято шапка бе изписано „ДВАЙСЕТ ПЛЮС ТРИ“ — двайсет години и три месеца, интервалът между появата на първия хронолит и очаквания момент на първата победа. Тя четеше разпокъсано копие на „По-чудно от науката“, книжка, която не се бе радвала на преиздаване повече от половин век. Дощя ми се да я заговоря, да попитам намира ли някаква връзка между събитията в книжката и надписа върху шапката си, да обсъдя с нея тези моменти, оставили ярка диря в собственото ми минало, но ме досрамя, а и какво право имах да я питам? Така и не я видях никога вече.)

Няколко пъти излизах на срещи. В началото на годината ходех с една жена от отдела за качествен контрол на нашата фирма — Анели Кинкейд, която харесваше тюркоази и новата драма и проявяваше жив интерес към текущите събития. Тя ме мъкнеше на лекции и четения, които иначе бих подминал. Накрая се разделихме, най-вече заради нейните дълбоки и искрени политически убеждения, каквито аз нямах — бях политически агностик, неангажиран „куин-наблюдател“.

Все пак веднъж успях да й направя впечатление. Беше използвала нечии връзки във фирмата, за да ни уреди пропуски за научна конференция в университета на тема „Хронолитите — научни и културни последствия“. (Всъщност, поне този път имаше интерес и от моя страна. Анели знаеше, че стаята ми е украсена със снимки на хронолити и на няколко пъти бе изразявала неудоволствието си от това.) Изслушахме представянето на три доклада, след което Анели реши, че темата е прекалено отвлечена за нейния вкус. Но докато прекосявахме фоайето, ме спря възрастна жена с широки джинси и няколко номера по-голяма тъмнозелена фланела — усмихваше ми се радостно иззад огромните си очила.

Казваше се Суламит Чопра. Познавах я от университета „Корнел“. Беше посветила кариерата си на изследвания на физичните аспекти на хронолитите.

Представих Сю на Анели. Тя разцъфтя.

— Зная коя сте, госпожо Чопра. Искам да кажа, името ви ми е познато от новините.

— Да, цитират ме тук-там.

— Радвам се да се запознаем.

— Удоволствието е взаимно. — Но Сю не сваляше очи от мен. — Скоти, странно е, че те срещам тук.

— Така ли?

— Каква неочаквана среща наистина. Значима може би. Всъщност кой знае? Трябва да се видим и да си побъбрим.

Бях поласкан. Наистина ми се щеше да си поговоря с нея. Подадох й визитната си картичка.

— Не е необходимо — поклати глава тя. — Мога да те намеря, когато ми дотрябваш, Скоти. Не се тревожи.

— Можеш ли?

Но тя вече се беше изгубила в тълпата.

— Виждам, че имаш сериозни връзки — рече ми Анели, докато се прибирахме.

Не че тогава имаше значение. Сю не ме потърси нито през онази година, нито по-късно, а опитите ми да я открия удариха на камък. Никакви връзки нямах. Срещата със Сю беше предзнаменование, но значението й ми убягваше като все още неразбираемо пророчество, сигнал, заглушен от шумове.

Нищо хубаво не виждах в това, че Арни Къндерсън ме вика в кабинета си. Той беше мой пряк началник още от времето, когато постъпих на работа в „Кемпиън-Милър“, и бях научил за него следното: когато новината е добра, сам ще ти я поднесе. Ако те вика в кабинета, готви се за най-лошото.