Читаем Хаос полностью

Винаги е бил такъв и от мига, в който се озовахме заедно в едно помещение, не можех да откъсна поглед от него. Той е мил, любезен и загрижен дори когато не се налага, дори когато повечето хора не са такива. Не се държи като повечето си колеги от силния пол, които виждат в мен бюст и задник в лабораторна престилка. Никога не ме нарича мадам или госпожо. Винаги изрича името ми.

— Имаме ли „Гаторейд“? Или нещо подобно…? — пита Бентън, защото би направил всичко за мен.

— Не мисля, но ще потърся. — Марино прикляква до хладилната си чанта „Харли Дейвидсън“. С помътнелия си поглед едва виждам как месестите му пръсти напипват малката метална висулка на ципа.

Сядам върху куфара с криминологично оборудване и чувам Марино да дърпа ципа на чантата. Започвам да свалям гащеризона, но това ми се удава с голяма мъка.

— Трябва да поговорим за Бригс — казва Бентън.

— За това, че отмени участието си в лекцията? — Зная, че думите звучат неубедително, жалко дори, но това е самозаблуда, при която приемаме желаното за действително.

Зная, че не това е причината съпругът ми специален агент Бентън Уесли да дойде за мен. Не е дошъл, за да ми съобщи някаква информация, свързана с лекцията, а защото американското правителство се нуждае от професионалните ми умения. Каквото и да иска ФБР, то едва ли ще е в мой интерес. Никога не е. В сто процента от случаите.

— Съжалявам — казва Бентън, докато свалям изцапаните с трева калцуни. — Не исках да го чуеш от другиго.

— Рути се е опитала да се свърже с мен и звучеше разстроена. — Кръвта нахлува в главата ми. — Затова, значи, ме е търсила. Така си помислих. — Това обаче не е вярно, освен това трябваше да положа повече усилия, за да разбера какво иска.

— Вече го няма — казва Бентън. — Съжалявам, Кей.

— По дяволите! — възкликва Марино, докато развива гневно капачката на бутилка вода и ми я подава. Лицето му е станало още по-червено. — За, какво, по дяволите, говориш? — Поглежда Бентън. — Няма го? Генерал Бригс е мъртъв?

— Наистина съжалявам — казва Бентън, обърнат изцяло към мен. Използва евфемизъм, за да ми съобщи тъжната вест, и в това се крие някаква ирония.

Няма го. Като отишъл си е. Напуснал ни е. Вече не е сред нас. Починал е.

Това е невъзможно. Сигурно има предвид нещо съвсем друго. Но не, точно това иска да каже. Ужасът се засилва. Забива лакът в слънчевия ми сплит и ме лишава от възможността да отрека истината.

Мъртъв.

Бригс отишъл да поплува в шест сутринта и четиридесет и пет минути по-късно бил открит с лице във водата. Опитвам се да асимилирам тази информация.

Мъртъв.

Зловонният въздух ме обгръща като мъгла, имам чувството, че гледам през воал. Отпивам глътка вода, която е толкова топла, че мога да се изкъпя в нея. Изливам малко върху дланите си и я пръскам първо върху лицето си, а после и върху ръцете си. Главата ме боли ужасно. Опирам пръсти в слепоочията си, поглеждам нагоре-надолу и премигвам няколко пъти.

Изправям се на крака, докато Марино започва да задава въпрос след въпрос. Настоява да разбере защо ФБР смята, че случилото се с Бригс е свързано с мъртвата жена тук, в парка. Не е разумно от негова страна да задава подобни въпроси. Така улеснява Бентън, ако намерението му е да издърпа килима изпод краката му. Често го прави.

— Кей? Трябва да седнеш. — Лицето на Бентън изглежда размазано. — Моля те, запази спокойствие. Искам да се убедя, че си в състояние да вървиш сама. Вероятно трябва да те пренесем до колата. Какво ще кажеш за инвалиден стол?

— Божичко, не! Дай ми няколко минути. — Леко съм замаяна.

— Седни и пийни още вода, моля.

— Добре съм. — Крепя се едва-едва и ако не внимавам, състоянието ми бързо може да се влоши.

Не искам да припадна, затова извръщам поглед и от Бентън, и от Марино. Не бива да се взирам в тях. Втренчването е гаранция за провал. Затова поглеждам натам. После насам. Нагоре. Надолу. Наляво. Надясно. Не позволявам на нищо да задържи погледа ми за повече от секунда-две, не позволявам на очите си да спрат за дълго. Не се втренчвам, защото направя ли го, ще припадна.

Ще изгубя съзнание. Не помня бройката на хората, които съм вдигала от боядисания с епоксидна боя под или на които съм подавала вездесъщата пластмасова кофа. Това са били предимно ченгета, застанали край стоманената маса за аутопсии. Отначало се държат спокойно, небрежно, сякаш не са особено впечатлени, но бързо забелязвам признаците.

Улавям втренчения им поглед, когато скалпелът ми прави разреза във формата на буквата Y, спуска се по гърдите, достига пъпа и разтваря стомаха с няколко бързи и ловки движения.

Изваждането на съдържанието на стомаха и вътрешностите не е ароматерапия, ако мога да цитирам Марино. Само дето той го произнася роматерапия. С главно Р. Като Рома, италианското название на Вечния град. Като Ромул и Рем.

Две.

Четири.

Шест.

Осем.

Помни

Да

Не

Се

Втренчваш!