Опитам се да не мисля и за онова шабли, което не изпихме с Бентън, нито за влажните обувки, които сякаш са залепнали за босите ми крака. Според най-новата информация, изпратена от Марино преди няколко секунди, шатрата не е издигната, защото разпъването на страничните платна между няколко големи дървета им създава проблем. Част от металната рамка е паднала. Самият покрив на шатрата също не пасва. Или нещо подобно.

— Споменавала ли си някога пред Брайс, че когато си учила в Маями, някои деца са те наричали дивачка? — казва Луси и имам усещането, че някои от най-противните призраци от миналото са възкръснали.

— Шегуваш се — отвръщам аз.

— След като Тейленд Чарли го споменава, трябва да го е научил отнякъде. Затова питам.

— В последния запис се споменават и сестрица-мръсница, и беднячка-дивачка?

— Да — признава Луси и някъде дълбоко в мен се надига възмущение.

Долавям срам, който е задрямал, за разлика от гнева ми, който ври и кипи, защото някой анонимен мръсник продължава да ровичка в миналото ми, да се подиграва с него и да го осквернява.

— Да го изясним веднъж завинаги — предлагам аз, ставам от металния стол и пъхам ръце в джобовете на якето. — Брайс знае неща, дори да не подозира. Да го попитаме.

Луси отваря файл само с няколко кликвания с мишката. Миг по-късно на екрана се появява моят административен помощник Брайс Кларк. Луси е установила видеоконферентна връзка благодарение на разработено от самата нея приложение, което представлява усъвършенстван вариант на Скайп или Фейстайм. Не си губи времето с любезности, а го пита направо какво знае за детството ми в Южна Флорида. Обсъждал ли го е с някого? По-специално напоследък?

— Всички знаем, че са били бедни като църковни мишки — отговаря той. — Но не мисля, че го е споменавала изрично, когато сме седели и разговаряли на подобни теми. С теб ли е?

— Да — обаждам се аз.

— Не че ни остава много време да седим в офиса и да си бъбрим, нали, доктор Скарпета? — Той ми маха с ръка и симпатичното му момчешко лице надзърта замъглено от екрана на компютъра. — Спипахте ме! — Вдига кафява бутилка сайдер „Енгри Орчард“ с онова странно намръщено ябълково дърво на етикета. — Това ми е втората, но вече съм си у дома и никой не може да каже, че пия в работно време. Въпреки че разговарям с вас, не съм на работа, нали? — Мисля, че говори на мен. Не съм сигурна дали това е въпрос или коментар, дали се опитва да прояви чувство за хумор или не. Често се държи по този начин.

— Приятелите, за които ми разказа по-рано… — казва Луси и опира брадичка на ръката си. Обръща се към него, сякаш стои от другата страна на бюрото. — Обсъждаш ли работата си с тях?

— Никога не съм казвал нещо излишно — отвръща той. От картината на екрана съдя, че Брайс седи в дневната си и е спрял телевизора на пауза.

— А за нея? — пита Луси и ме поглежда.

— Да не би да се опитваш да ме изкараш нелоялен? — протестира Брайс. — Да не би да казваш, че обсъждам доктор Скарпета зад гърба й?

— Не казвам нищо. Задавам въпроси. Сигурен ли си, че никой от приятелите, с които си вечерял снощи, не е поствал информация за татуировката ти? Не че съм видяла нещо някъде…

— И няма да видите, защото няма нищо — възразява той. — Защо да го има в интернет?

— Точно това се опитваме да открием. Как е възможно някой да разбере за татуировката — казва Луси.

— Може би някой не е допускал, че това може да създаде проблем? — Предлагам му възможност да излезе с чест от положението.

— Не, по дяволите! Всичките ми близки знаят, че подобни неща могат да ми докарат неприятности заради шефката ми — казва той, сякаш не съм тук. — Всичко може да бъде използвано срещу всекиго в съда.

Продължава да се възмущава известно време, опитвайки се да внуши по обичайния си завоалиран начин, че за него е съвсем обичайно да го викат в съда и да подлагат думите му на съмнение. А това не е вярно. Никога не са го викали в съда за каквото и да било, освен като съдебен заседател, но винаги си е правил отвод.

— Къде беше снощи? — пита го Луси.

— Поканихме две други двойки на домашно приготвена мексиканска храна. Знаеш, че това е нашият специалитет — усмихва се Брайс на монитора, стоплен от приятния спомен. — Енчилади с пресни люти чушлета халапеньо и разядка от гуакамоле, плюс такос и най-страхотните маргарити, приготвени с отлежала текила, която пазим от миналата Коледа. Онази, която майка ти ни подари.

Думите му ме сепват в първия миг. После осъзнавам, че има предвид Дороти. И разбирам за какво говори.

26.

По време на ваканцията, която изкарахме в Маями миналата година, се наслушах на приказки за невероятната щедрост на сестра ми, за това каква невероятна сладурана е тя, както се изрази Брайс.

Всеки път, когато двамата с него обсъждаме служебни въпроси по телефона, разговорът неизменно се насочва към Дороти. Ако ли пък реши, че тя е наблизо и може да го чуе, Брайс не пропуска да спомене колко много му е харесала текилата. Или ще извика „здравей“, сякаш тя може да го чуе. Или ще ме помоли да я попитам нещо. Ужасно досадно!