Читаем Хаос полностью

Отново взимам телефона си. Нищо. Какво, по дяволите, става? Очаквам едва ли не да отворя вратата на фургона и да открия, че не е останала жива душа в целия парк. Сякаш сме попаднали в някаква отвратителна зона на здрача, която някой контролира от разстояние по същия начин, по който това може би е правено с лаптопа на Натали.

— Дори зад всичко това наистина да стои Кари, моля те, обясни ми как би разбрала, на първо място, за баща ми. — Мисля си за гласа от аудиозаписите, който наистина прилича на неговия. Докато говоря, изпращам съобщение на Марино. — Дори да е обединила усилия с някой друг психопат, как е възможно той или тя да научат това? — питам Луси. — Доколкото зная, никога не сме записвали гласа на баща ми, а Кари никога не се е срещала с него. Дори не е била родена, когато той почина.

— Мисля, че все някъде трябва да са останали някакви следи, свързани с него — казва Луси. Не за първи път твърди това.

— Не зная за нищо подобно.

— Не си чувала да съществува запис на гласа му, но го чуваш в главата си.

— Сякаш беше вчера.

— А мама?

— Нямам представа какво си спомня Дороти.

— Не е ли възможно тя да разполага със запис или да знае за съществуването на такъв?

— Не ми помогна никак. Попитах я преди няколко дни, когато обсъждахме пътуването й. — Не й обяснявам защо съм проявила любопитство.

— Все някъде трябва да има такъв запис — настоява Луси. — Трябва да има. И ако наистина има? Трябва просто някой да го намери, да направи фонетичен анализ и да синтезира необходимите му изречения. И дори да синтезира глас, който да говори на италиански.

— Защо не можем да намерим този човек? — питам директно аз. — Какво е толкова различно този път, че не успяваш да проследиш едно-единствено съобщение от Тейленд Чарли?

— Мисля, че си имаме работа с човек, който създава виртуални машини. На негово място бих постъпила точно така.

— Моля те, обясни ми какво означава това.

— Означава, че сме прецакани — казва Луси.

— Достатъчно е да хакнат някоя отворена виртуална машина или мрежа. Колежите и университетите са идеални мишени, а такива около нас има предостатъчно — обяснява Луси действията на Тейленд Чарли. — След като веднъж създадеш собствена виртуална машина, следващата ти стъпка е да създадеш виртуален сървър за електронна поща — добавя тя. — След всеки изпратен имейл изтриваш сървъра, създаваш нов и така до безкрайност.

— В резултат на което не остават следи, айпи адреси и прочее? — сама стигам до извода аз.

— Възможно е айпи адресът да остане в пакетните регистратори на рутери по маршрута. Но дори тогава ще търсим игла в купа сено. Всеки път, когато проследим някой имейл, ще откриваме, че той е изтрит, и ще получаваме нов, изпратен от съвсем различно място.

— Звучи ми напълно в стила на Кари — признавам аз. — Допускам, че е запозната с подобна технология.

— Можеш да бъдеш сигурна, че Кари разполага със същите умения като мен — заявява неохотно Луси. Виждам, че не й е лесно да направи подобно признание.

За мен е още по-трудно да го чуя. Изведнъж Луси повдига въпроса за Брайс. Очаквах да го направи от известно време. Заявява, че той не е имал представа за начина, по който изтича информация за разговори, които смятам за съвсем обичайни.

— Включително подробности за временната татуировка, която страничен наблюдател не би могъл да види в никакъв случай. — Луси взима телефона си. — Дори да е свалил чорапа си в даден момент, татуировката е прекалено малка и избеляла, след като се е опитал да я премахне.

Луси обяснява, че когато чула за обаждането на 911, веднага помолила Брайс да направи снимка на татуировката и да й я изпрати по мейла. Подава ми телефона и виждам листа марихуана над десния глезен на Брайс. Цветът е тревистозелен, но вече помътнял. Татуировката е с размерите на пъдпъдъче яйце.

Сега като гледам изображението, разбирам защо никой в службата не забеляза тази временна татуировка. Невъзможно е човек да я види, освен ако не се намира в непосредствена близост до Брайс, когато чорапът му е свален или събут. А може някой да е чул за шегата, която Брайс е решил да си направи на онова парти, и тази подробност да е достигнала до фалшивото оплакване, подадено тази сутрин в полицейското управление на Кеймбридж.

— Кръгът от заподозрени би трябвало да е много малък — заключава Луси. — Трябва да е някой, който е знаел какво е правил Брайс снощи.

— Какво ти каза той? — питам.

— Че си е поставил фалшивата татуировка по време на вечеря с приятели. Не е поствал абсолютно нищо в социалните мрежи и няма представа кой би могъл да знае, освен приятелите, с които е бил. Само това пише в имейла до мен. Не съм разговаряла лично с него.

— А може би трябва да го направим. — Отпивам нова глътка вода и се опитвам да не мисля за празния си стомах или за късния час.