Читаем Хаос полностью

— Не зная, мисля, че е поне на четиридесет — казва той. — Възрастен, но не чак толкова възрастен, че да има проблем да се разхожда по улиците в това време. Като бездомниците, които се шляят около Харвард Скуеър, но това не означава, че си имаме работа с някого от тях. Образован е, но може и да се е самообразовал. Вероятно живее сам, вероятно страда от психично заболяване. Интелигентен е, при това над средното ниво. Настроен е против правителството, което означава против всяка власт и авторитет. Враждебното му отношение към теб е съвсем искрено и неподправено. Склонен е към свръхидеализиране на отношенията и дори към самозаблуда, че такива съществуват, когато това не е така. — Бентън изброява всичко това, сякаш чете списък с покупки.

Изобщо не се замисля.

— Възможно ли е да е човек, когото познавам?

— Да. Но е по-вероятно да не го познаваш. Нищо чудно да е човек, когото никога не си срещала.

— Марино смята, че този тип използва предплатен телефон, който не може да бъде проследен — казвам. — Това е логично, ако не водиш живот, който изисква плащане на телефонни и други сметки всеки месец. Как обаче това се връзва с човек, използващ сложен софтуер за манипулиране на гласа, който изисква съответната инсталация?

— Мисля, че спокойно можеш да си инсталираш какъвто пожелаеш софтуер на мобилния си телефон и пак да го използваш с предплатена карта.

— Така е. Асоциираме тези неща с бездомници, но има още нещо, за което съм сигурна, че си се досетил… — започвам аз, но сервитьорът се връща с газираната вода и лимона.

Бентън вдига ръка, за да му даде знак, че сами ще си налеем. Когато сервитьорът се отдалечава, споменавам програмата „Обамафон“, популярно название на правителствена инициатива, която осигурява безплатни мобилни телефони с неограничен брой минути и съобщения на хора с ниски доходи.

— Това са телефоните, с които разполагат типичните бездомници, които откриваме по приютите или улиците, онези с надписите върху картон — обяснявам аз, а Бентън слуша. — Но за да получиш „Обамафон“, трябва да подадеш молба, да се регистрираш… Ако човекът, който се е обадил на 911 с това лъжливо оплакване срещу мен, е разполагал с такъв телефон, полицията би трябвало да може да проследи номера до телекомуникационната компания.

— „Сейфлинк“ — казва Бентън. Явно вече се е сетил за това. — Една от най-големите и най-популярните компании, които предоставят мобилни телефони без абонаментни договори.

— Но ако телефонът е част от правителствена програма?

— Това би променило нещата. Човек трябва да се регистрира. Трябва да подаде молба, която да бъде одобрена. Трябва да разполага със собствена сметка. — Бентън взима бутилката вода и налива в чашите ни.

— Точно това имах предвид — отвръщам аз с кимане. — Ако човекът е част от тази програма, Луси вероятно би могла да проследи телефона, от който е постъпило обаждането.

— Да, би могла — съгласява се Бентън.

— В такъв случай свидетелят, който е голям мой почитател, не е използвал „Обамафон“ — обобщавам аз, а Бентън ме наблюдава мълчаливо.

Знае, че бих предпочела смахнатият свидетел да е използвал „Обамафон“ и това не е случайно. Бих предпочела непознатият да се окаже някой бездомник, който се навърта около Харвард Скуеър, може би официално освидетелстван тип, неприятен и лабилен, но не и опасен. Не искам да се изправя срещу опитен престъпник. Особено такъв, който е в състояние да напише сложна софтуерна програма, която да ни насочи в грешна посока.

Не успеем ли да идентифицираме злото, не можем да бъдем сигурни, че то не е сред нас. Кой е позвънил на 911, кой е Тейленд Чарли, за един и същи човек ли става въпрос? Мръсникът може да е пред очите ни. Няма по-плашеща мисъл от тази. Би ми подействало ужасно да разбера, че в полицията се е обадил и излъгал човек, когото познавам. Още по-зле би било, ако се окаже, че смъртните заплахи на италиански са изпратени от човек, когото познавам и на когото имам доверие.

— Кой ти каза за обаждането на 911? — питам Бентън. — Как се забърка в това?

— Като за начало, женен съм за теб. Всъщност Брайс ми се обади, когато тъкмо приключвах една среща и излизах от офиса. Агнешко или калкан? Ти решаваш. Ще взема каквото избереш.

— Ще опитам калкан с брюкселско зеле. Как получи копие от записа? Не мога да си представя, че полицията го е дала на Брайс.

— Не, разбира се. Мисля да вземем бургундско. Шабли?

— „Монте дьо Тонер“, реколта 2009 г. — Пили сме го и преди. Виното е свежо, с ясно подчертан послевкус.

— Много добре — казва Бентън. Явно няма намерение да ми каже, ако е получил записа от своя приятел, началника на полицията. Няма да питам повече, защото не съм сигурна, че искам да знам отговора.

Сервитьорът се връща със салатите и двамата си поръчваме за основно калкан на жар с брюкселско зеле.

Моля за зеленчукови спагетини и горски гъби и поръчваме шабли. Изчакваме мълчаливо сервитьорът да се отдалечи, за да не чуе разговора ни, тъй като имам чувството, че се бави прекалено дълго. От друга страна обаче, клиентите се броят на пръсти и на него най-вероятно му е скучно.