Стои право в центъра. Тя е единствената, която е напълно неподвижна, тялото й е замръзнало, сухите устни са стегнати в права линия под визьора. Виждам я да потръпва — едва доловимо — когато някой просъсква точно над рамото й. Бледи лица се извъртат в нейна посока като ужасяващи пълни луни. Тя се мъчи да им подражава, но го прави абсолютно погрешно. Позата й, ъгълът на крайниците спрямо тялото, сковаността, всичко е сбъркано. Нюансите на езика на тялото нямат нищо общо с истината.

Конферансието спира да говори насред изречението, рязко и изоставил всякакви претенции за нормално поведение.

Проправям си път, докато не се озовавам до Сиси. Тя се обръща и тялото й в буквалния смисъл на думата увисва с непогрешимо облекчение. Ръцете ни дискретно се докосват под линията на тяхното полезрение и аз стискам нейната само за миг, колкото да я успокоя. Кожата й е студена и лепкава. После я пускам и когато пръстите й отново търсят моите, неохотно бутам ръката й. Тя започва да се тресе от облекчение. Не, не е облекчение. Страх. Удряй или бягай, удряй или бягай, излъчва се от цялото й същество. Изопната е като струна.

Някой просъсква над самото ми рамо, хленчещо сумтене в смущаваща близост. По гърба ми се спуска струйка пот, като че нечий пръст се плъзга по гръбнака ми. Отмятам глава на една страна, просъсквам и се изплювам. Мъча се да дам пример на Сиси как да облекчи напрежението, чрез движения, които няма да привлекат внимание.

Но тя или не иска, или не може да възприеме. Тялото й е вкаменено, изложените на показ устни са смесица от ужас и паника. И един от намиращите се около нас да види тази уста, тя няма да има време дори за последно издихание.

Стоящият до мен започва да цъка с език, звуците, насечени като стакато изхвърчат през хлъзгави зъби.

— Надушвам повече от един! — виква.

Тази му реакция отключва нещо у групата. Каквито и задръжки да са ги спирали, изпаряват се напълно. Тълпата стяга обръча, запълва пролуките с тела, които играят ролята на катран.

Ръцете на Сиси се насочват към колана й. Под ризата й има затъкнат пистолет. Сега или никога, говори жестът й.

Права е. Сега или никога. Изчакаме ли още пет секунди, ще бъдем разкрити. А след седем ще сме мъртви. Значи сега.

Но нещо ме спира. Затварям очи в издирване на отговор. Той се намира някъде в дълбините на съзнанието ми, някъде…

Вече е твърде късно. Осъзнавам го. Около нас има скупчени твърде много тела. Няма начин ние двамата — дори и въоръжени — да си пробием път навън от тук. Дори всеки изстрелян куршум да причини фатална рана, пак ще успеем да простреляме най-много дванайсет от тях. И ще оставим живи хиляди на партера и десетки хиляди в цялата зала.

Ако искаме да живеем, отговорът на дилемата не бива да е сега, трябва да е никога.

Налага се да прибегнем до друг план.

Насочвам поглед към сцената. Там няма нищо, което да ни помогне. Вляво и вдясно пак нищо. Вдигам поглед нагоре. Само флотилията балони, струпани над нас. Нищо. Няма нищо.

От балконите на по-високите нива се откъсва вой. Миризмата ни се издига и разпростира. Разнасят се гнусни крясъци, предизвикани от копнеж. От луксозните ложи. От висшите слоеве на обществото. Не са свикнали да бъдат лишавани от подбрани изживявания и искат да вземат участие. Зървам тъмни силуети, мъже в костюми, жени в изискани рокли, по стените под луксозните им ложи се стича слюнка, подобно на гирлянди.

Сиси се обръща към мен. Ръката й дърпа ризата нагоре и разкрива проблесващия метал на пистолета. Повдига визьора за по-ясна видимост. Кичурите на бретона й се избиват над челото като надиплена панделка. Готова е. Да започне стрелба, да отвори зейнали дупки във възможно най-много от тях.

ТекстТрасът вибрира истерично в джоба ми. Толкова с горещ, че е на път да прогори бедрото ми.

Сиси започва да измъква пистолета.

И в този миг ми хрумва. Планът. Далеч не идеален и сериозно недоизкусурен план. Но единственият, с който разполагаме.

Сиси насочва пистолета. А аз се протягам и го изтръгвам от ръката й. Очите й се разширяват изненадано, а аз се целя към покрива.

И произвеждам шест последователни изстрела.

32

Проблясъците ярка светлина — шест в бърза поредица — парят дори моите очи въпреки стиснатите клепачи. Бели окръжности с ослепяваща яркост. Отново. И отново. С всяко проблясване пистолетът отскача в ръката ми, а силните вибрации полазват нагоре по цялата ми ръка чак до рамото. До шестия изстрел дръжката на пистолета вече е достатъчно загрята да опърли ръката ми.

Хвърлям вече напълно изпразненото оръжие настрана. То прелита над тълпата; те лежат напълно изравнени със земята също като духана от силен вятър трева. Писъци и вопли от болка. Ирисите им са прогаряни.

Сиси се вкопчва в ръката ми.

— Сега — произнася. — Докато още са повалени.

Но тя греши. Само онези най-близо до нас са извън строя. Мнозинството присъстващи и особено онези по периферията, които са били предпазени частично от искрите, вече настъпват напред. Към нас.

Вместо да побягна, аз я стискам и я дърпам към земята.

— Още не!

— Какво? Трябва да…