Осветлението в залата отслабва още повече. Само един прожектор пронизва мрака, искрящият сноп лъчи осветява сцената странично.

Под светлината пристъпва фигура. Искри в перленобяло, а от върха й се спуска каскада от червена лава. В началото това е всичко, което виждам: бяло и червено, бляскаво и набиващо се на очи, ярко.

Ашли Джун е. Носи бяла рокля и бели сатенени пантофки. А косата й е по-буйна и дълга, отколкото я помня, пулсираща в червени отблясъци. Тя отива уверено до центъра на сцената, походката й е отмерена и енергична. Не носи очила. Но има нещо особено в очите й. В ръката си държи предмет, достатъчно малък почти да се скрие в дланта й. Взира се в публиката, поглъща с поглед десетките си хиляди нови и обожаващи я фенове. Подобни публични изяви й се удават много естествено.

Коленича на позиция, подпирам цевта на снайпера на облегалката на предната седалка и поглеждам през окуляра. Бавно нагласям фокуса с палец. Старая се да определя мястото на Ашли Джун, откривам я, размазаните очертания на тялото й постепенно се избистрят и образът й става кристално ясен.

Толкова е близо, само на една ръка разстояние. Кожата й е прозрачнобяла, а косата й е с цвета на разтворена роза. Тя сияе. Красотата й е на върха си. Изглежда по-истинска, по-жизнена, отколкото във всичките години, когато я познавах.

Ръцете ми треперят. Губя образа й в окуляра.

Тя заговаря със своя неповторим глас, който е едновременно нежен и съблазнителен. Само че сега е по-дрезгав, някак по-плътен отпреди.

Затварям очи и поемам въздух. Отново я откривам с мерника и центрирам кръстчето върху нея. Показалецът ми се плъзва по спусъка, сгъвам го около металното ухо. Започвам да го дърпам.

Ашли Джун говори, върти глава отляво надясно, а после обратно наляво, насочва лице към всяко от нивата на залата. Установява контакт с очи с множеството, кара всеки присъстващ да се чувства съпричастен. Дори когато разбирам, че погледът й е достигнал луксозното ниво, дори когато се плъзва към моята ложа, пак не мога да помръдна. Замръзнал съм на място. Пръстът ми, побелял от притискането на спусъка, застива.

Тя не е Ашли Джун. Притежава само обвивката, но Ашли Джун всъщност вече я няма. Това е милосърдно убийство. Покоси я сега. Покоси я на мига. Избави я от мъките й. Преди очите й да ме фиксират, преди да ме вземе на мерника си. Защото макар за мен наоколо да е сумрак, за нея е като бял ден.

Дръпни спусъка. Дърпай спусъка най-сетне.

Не мога. Пръстът ми е блокирал на мястото си. Или пък може да е спусъкът, може да заяжда. Дърпам по-силно и чувствам как помръдва едва доловимо. Всеки миг, само след част от секундата, снайперът ще произведе откат в ръцете ми.

Погледът й се плъзва към моята ложа. После спира. За миг ми се струва, че ме е видяла, очите й срещат моите през окуляра. В мен се взират две черни мъниста. Тя носи черни контактни лещи, които да я защитят от мержелеещата светлина на прожекторите. Косъмчетата по тила ми настръхват. Помежду ни се осъществява връзка, по-здрава от въже. Чувствам я осезаемо като студения метал в ръцете си. Ашли Джун се намира от другата страна на въжето и го подръпва. После очите й ме отминават, отклоняват се от моята ложа и се прехвърлят на следващата.

Покоси я. Действай. Убий я.

Но пръстът ми явно не е способен да се задейства.

После ме връхлита осъзнаване. Цапардосва ме по главата.

Сиси още е там долу. Сърцето ми блъска бясно при проясняването на ужасяващата мисъл. Сиси ще реши, че съм пропуснал и ще понечи да извади пистолета си. А ако Сиси стреля, Сиси умира. Няма начин да се измъкне от навалицата на партера.

Дърпам по-усърдно спусъка. Един милиметър. И още един. Само още един и куршумът със сигурност ще бъде пуснат във въздуха. Прицелил съм се съвсем точно. Сега. Сега.

И после вече я няма. Просто така. В един миг е на мерник; в следващия е изчезнала. Оглеждам страничната част на сцената. Ето: точно зад завесата е, заобиколена е от униформени охранители, които я дърпат по-навътре зад сцената.

Стреляй, мамка му. Просто стреляй — може пък да я улучиш.

В главата ми се мярка друга мисъл.

Къде е Сиси? Защо не произведе изстрел?

Може би Ашли Джун е слязла от сцената твърде бързо, та Сиси да реагира, да успее да извади оръжието. Или може би нещо се е случило на Сиси. Нещо фатално.

Нещо вибрира на бедрото ми.

ТекстТрансът е. Получено съобщение.

Пренебрегни го, нареждам сам на себе си. Стреляй. Преди Ашли Джун да се е скрила напълно. Отново свеждам глава. Мъча се да я открия през окуляра.

ТекстТрансът вибрира настоятелно и се затопля.

Изпускам раздразнено въздух, дърпам пръст от спусъка и вадя ТекстТранса от джоба си.

Съобщение. От Епап.

30