Читаем Издирваният полностью

— Добре, ясно — кимна Соренсън. — Но защо не са се върнали обратно на кръстовището, за да потеглят на изток направо от тук?

— По две причини — отвърна Ричър. — Не са познавали района и не са били сигурни накъде води този път. Предполагам, че Делфуенсо не е имала нито джипиес, нито пътна карта в жабката си. Но по-вероятна е втората причина: очаквали са, че кръстовището ще бъде блокирано от полицията още от самото начало. С един куршум — четири заека. Изток, запад, север или юг — никой не може да поеме в която и да било посока, без да използва кръстовището. Шерифът не го ли е блокирал?

— Доколкото знам, не — поклати глава Соренсън.

— А би трябвало. Това е било грешка. Без особено значение, защото те така или иначе са избрали друг път за бягство. Потеглили са на север и не са открили начин да свърнат на изток, преди да стигнат магистралата. През нощта тези странични пътища със сигурност са им се сторили безнадеждно пусти. По тази причина са се качили на магистралата. Не са имали избор.

— Тук съм съгласна с теб — кимна Соренсън.

— По-важният въпрос е как изобщо са се озовали тук. Ако не са пътували от Денвър с убития и ако не са имали собствен превоз, значи някой ги е докарал. Иначе казано, някой ги е свалил тук, а по-късно е дошъл да ги прибере. Но веднага възниква друг въпрос: ако това е бил един и същ партньор, или партньори, защо просто не са ги изчакали? Защо ги оставят сами за дълъг и опасен период от време? Възможният отговор е само един: случката в помпената станция не е била предвидена. Може би Кинг и Маккуин е трябвало да пътуват с този човек, но са го убили по някаква причина. Което ги принуждава да импровизират като побъркани.

Телефонът на Соренсън иззвъня. Драматично високо през тонколоните. Тя погледна дисплея.

— Омаха. Оперативното бюро.

— Не вдигай — посъветва я Ричър.

Тя се подчини и остави джиесемът да звъни. Сигналите дълго време изпълваха купето. После спряха.

— Трябва да огледаме къщата на Делфуенсо — каза Ричър. — И тази на съседката. Да поговорим с детето ѝ. Може би ще си спомни нещо за онези мъже. Вероятно са същият екип, който е отмъкнал свидетеля. Или пък хората, които са докарали Кинг и Маккуин в района.

— Не си спомням къде е къщата на Делфуенсо — рече тя. — Беше посред нощ.

Телефонът издаде един мелодичен тон. Сигнал за съобщение на гласовата поща.

— Не го прослушвай — каза Ричър.

Соренсън се подчини. Вместо това прегледа списъка на контактите за номера на шериф Гудман, натисна зеления бутон и телефонът автоматично го набра. От тон-колоните прозвуча сигнал „свободно“: бавен и мелодичен, спокоен и търпелив.

Звъня дълго време, но никой не отговори.

— Странно — промърмори тя.

Соренсън включи на заден, напусна площадката пред помпената станция и пое обратно към кръстовището. Малко преди да стигне там, зави в една странична улица. Ричър разбра какво иска да направи тя. Шерифската служба едва ли беше на главната пътна артерия. По-скоро се намираше по-навътре, където земята бе по-евтина и не бе глътнала много обществени средства. Колата потъна в лабиринт от тесни алеи, но никоя от околните сгради не приличаше на полицейски участък. В крайна сметка отново се озоваха пред кръстовището, но от южната му страна.

— Там — обади се Ричър, зърнал късовълнова антена на покрива на ниска бежова сграда.

Ограденият паркинг пред нея беше достатъчно голям, за да побере няколко патрулки. По напукания асфалт тук-там се бяха образували локвички. Коли нямаше. Сградата беше доста стара, но изглеждаше прилично поддържана — поне според паравоенните стандарти. Нищо общо с армията, разбира се, но и далеч от обикновените цивилни учреждения.

Соренсън паркира отпред. Двамата изскочиха на дъжда и забързаха към входа. Зад бюрото в преддверието седеше някаква жена, която очевидно съвместяваше длъжностите на рецепционист и диспечер. Соренсън ѝ показа служебната си карта и попита къде е шерифът. Жената направи безуспешен опит да го потърси по радиостанцията в колата му. После набра мобилния му телефон от централата пред себе си.

— Може би се е прибрал да подремне — рече тя. — Той е възрастен човек и не е спал много дълго време.

— Трябва ни адресът на Карън Делфуенсо — каза Соренсън. — И указания как да стигнем до него.

Жената зад бюрото им предостави и двете. Голяма площ обработваема земя, североизточно от кръстовището, на около дванайсет-тринайсет километра. Най-лесно се стигало с помощта на серия десни и леви завои — там, където били възможни. Още една шахматна дъска. Бавно поеха в указаната посока. Облаците на изток се разпръсваха. Дъждът си отиваше, но доста по-бавно, отколкото беше дошъл. Ричър беше уморен. Всяка клетка на тялото му вибрираше от изтощение. Не беше спал почти две денонощия. Това все още не беше рекорд за него, но не беше и малко. Вероятно и Соренсън изпитваше същата умора. Лицето ѝ беше бледо, със сини кръгове под очите.

После, след поредния десен завой, се показаха четири малки къщи, подредени на една линия. Самотни в безкрайната пустош. На средата на пътя беше спряла полицейска кола.