Читаем Издирваният полностью

После Гудман се люшна странично и се просна по гръб. Видя черните облаци над себе си, усети дъжда по лицето си. Гърдите му бяха смазани от огромна тежест. Както преди много години в гимнастическия салон, когато треньорът беше с гръб, а той изведнъж се оказа под лоста на стокилограмова щанга. Не беше в състояние дори да извика. Точно както в момента. В дробовете му нямаше въздух. Направи опит да се бори, но се отказа. Изведнъж му стана ясно, че няма да се движи никога повече.

Отпусна се.

Ръцете и краката му изтръпнаха и станаха безчувствени. Сякаш изобщо ги нямаше. В съзнанието му потрепна любопитство. Умираше от екстремни неща, които се случваха вътре в него. Тялото му сякаш следваше точките на невидим списък, изключвайки по-несъществените от тях. Добре усъвършенстван животински организъм, програмиран да поддържа максимално дълго основните жизнени функции. Програмиран да ги изключва само в краен случай, една по една. Краката? Че кой има нужда от тях? Ръцете? За какво са ми ръце? Мозъкът беше най-важен и по тази причина щеше да умре последен.

Четири минути, помисли си той. Това беше числото, което се появи в съзнанието му. После си спомни на какво го бяха обучавали. За удавниците в реките и езерата, за децата, погълнали някакъв предмет. Разполагаш с четири минути, преди сърцето да спре. Усещаше как животът му се свива. Навътре и нагоре към главата му. Само това му беше останало. Главата. Мозъкът. Нищо друго. Това бе през целия си живот. Това бяха всички човешки същества. Cogito ergo sum. Мисля, следователно съществувам. Болката изчезна. Вече я нямаше. Имаше само мозък, увиснал в пространството. Без тяло. Като в научната фантастика. Сякаш беше марсианец. Извънземно. Все още виждаше, но зрението му се замъгляваше. Като екрана на стар телевизор. Така щеше да стане. Най-после разбра. Отговор на един въпрос, зададен отдавна. Разкрита мистерия. Предстоеше му да изключи като стар черно-бял телевизор. Малка ярка точица в центъра на екрана, която бавно избледнява и изчезва завинаги.

47

Чистачките блъскаха напред-назад, дъждът барабанеше по покрива на колата и отскачаше на трийсетина сантиметра встрани. Ричър успя да зърне през водната пелена светлинната реклама на бензиностанция. Не повече от половин километър, прецени той.

— А сега внимавай — обади се Соренсън. — Пристигаме на мястото, което местните наричат Син Сити. Тук започва всичко.

Скоростта намаля. Бензиностанцията се падаше вляво, но тя зави надясно и навлезе в паркинг с неравна чакълена настилка, простиращ се зад безименна кръчма от бетонни блокчета. Колата се насочи в южна посока и след малко спря зад ниска сграда. Пред задната врата беше паркирана червена мазда.

— Работното място на Делфуенсо — поясни Соренсън. — Бар. Кинг и Маккуин са се появили с червената кола откъм кръстовището.

Соренсън продължи напред, разпръсквайки локвите кална вода. После отново спря, зад друга ниска постройка.

— Това е магазинът, от който са купили ризите и минералната вода.

Колата продължи през локвите по посока на пътя. Преди да завие обратно, тя отново се обърна към него.

— От тук са тръгнали на север, а останалото ти е известно.

Самата тя обаче се насочи на юг. Ричър видя заспали соеви ниви със застояла вода между браздите. След това се появи мокър и тъжен плац със струпана за продажба селскостопанска техника втора употреба, после още ниви. Няколко километра по-нататък стигнаха до множество ниски сгради с течащи олуци, които се редуваха с малки и оскъдно заредени магазинчета. Това беше градът. Стрелката на джипиеса опря в кръстовището. Не след дълго щяха да стигнат до мястото, където пътят в посока север-юг пресичаше онзи, който се простираше от изток на запад. Картата беше категорична. Тези две шосета бяха единственият избор за по-далечно пътуване — разбира се, ако човек не бе тръгнал за магазина на ъгъла.

Соренсън зави на запад от кръстовището и спря пред нисък бетонен бункер на стотина метра по-нататък.

Беше с дължина шест-седем метра, широчина около пет и височина три. Плосък покрив, стени без прозорци, една метална врата. Подгизнал от дъжда, бункерът изглеждаше изненадващо спретнат и чист.

— Това ли е изоставената помпена станция? — попита Ричър.

Соренсън кимна.

— Мъртвецът лежеше вътре на пода. Кинг и Маккуин са били забелязани да се оттеглят с онази червена мазда.

Ричър се огледа във всички посоки, включително и зад гърба си, след което се зае да експериментира с джипиеса и в крайна сметка успя да го настрои на радиус от трийсет километра. При този мащаб на екрана не се виждаше нищо друго освен двата пътя, които се пресичаха. Всичко останало беше избледняло.

— Според мен Кинг и Маккуин не са местни хора — каза той. — Много е възможно никога преди да не са идвали тук. По всяка вероятност са излезли от магистралата точно както направихме ние. Видели са мотелите и баровете и веднага са се насочили насам, зад постройките, където са имали най-добър шанс да се отърват от червената кола и да си намерят друга.