Читаем Издирваният полностью

— Сериозно ли говорите? Това би означавало химическа и биологическа война!

— Уверявам ви, че сме напълно сериозни.

— Тогава защо не са запечатали тази помпа?

— Има още десет хиляди като нея. Работим толкова бързо, колкото е възможно.

— Но тук става въпрос за убийство, а не за тероризъм — възрази Соренсън.

— Така ли мислите? Обадиха ли ви се от Държавния департамент да попитат за жертвата?

— Да.

— А от ЦРУ?

— Да.

— В такъв случай не е трудно да се досетите, че става въпрос за външна намеса.

В главата на Соренсън прозвуча гласът на криминолога: Бих казал, че тази риза е закупена в Пакистан или някъде в Близкия изток.

— Всичко това може би означава, че ми изземвате разследването, така ли? — попита тя.

— Не — поклати глава агентът вдясно. — Все още си е ваше, но ние ще ви дишаме във врата. Денонощно. Докато не бъдем абсолютно сигурни, че се прави всичко необходимо. Нищо лично. Надяваме се да ни разберете.

Ричър усети как Маккуин се размърдва зад гърба му и погледна в огледалото. Маккуин беше извърнал глава и наблюдаваше празните ленти на магистралата, които пробягваха покрай него. После се извъртя към Делфуенсо и заоглежда банкета.

Подминаха един знак за изход от магистралата. Подминаха и три сини билборда, единият от които беше празен. Гориво и преспиване, но без храна. На хоризонта нямаше светлини, не се виждаше електрическо сияние. Фалшив изход, помисли си Ричър. Двайсет-трийсет километра тъмни селски пътища, в края на които нямаше нищо друго освен затворени заведения.

— Отбий тук — рече Маккуин.

— Какво? — вдигна вежди Ричър.

— Излез от магистралата.

— Сигурен ли си? Изглежда истинско мъртвило.

— Просто го направи.

Ричър хвърли кос поглед към Алън Кинг. Маккуин го забеляза.

— Не го гледай — рече той. — Аз командвам тук, а не той. Отбий на този изход.

25

Двамата агенти от Отдела за борба с тероризма в Канзас Сити не дишаха във врата на Соренсън. Не и в буквалния смисъл. Те просто стояха наоколо. Понякога от двете ѝ страни, понякога плътно зад нея. Представиха се като Робърт Доусън и Андрю Мичъл, с еднакъв чин и над петнайсет години служба. Доусън беше малко по-висок от Мичъл, а Мичъл беше малко по-тежък от Доусън. Иначе си приличаха. Русокоси, червендалести, на четирийсет и няколко, облечени в тъмносини костюми под дебелите якета, с бели ризи и сини вратовръзки. Никой от двамата не изглеждаше особено уморен или стресиран. Това направи впечатление на Соренсън, която си даваше сметка за късния час и важността на задачата им.

Същевременно никой от двамата не предложи някакви полезни процедурни решения. В момента разследването беше практически спряло и Соренсън отлично го знаеше. Престъпниците се намираха някъде източно от Демойн, а заложницата най-вероятно беше мъртва или скоро щеше да умре. Което означаваше, че едно десетгодишно дете вече бе или скоро щеше да е сираче.

Евентуалният напредък зависеше от късмета и пато-лозите, а решаването на случая щеше да бъде изключително бавно и несигурно.

— Мисля, че трябва да предупредим Чикаго — промърмори Соренсън.

— Или Милуоки, или Мадисън, или Индианаполис, или Синсинати, или Луисвил — каза Доусън.

— А може би Интерпол и дори НАСА — включи се и Мичъл. — В момента те може да са навсякъде из вселената.

— Отворена съм за всякакви идеи, агент Мичъл.

— Нищо лично — каза Доусън.

После ситуацията се повтори. Грохот на осемцилиндров двигател, скърцане на гуми по чакъла, проблясване на фарове във влажния мрак. Появи се още един форд краун виктория. Поредният служебен автомобил, но малко по-различен от тези на Соренсън и двамата агенти. Същият модел, но с различни антени на задния капак и по-светъл на цвят. С правителствен номер.

Фордът спря на десет метра от тях. Шофьорът слезе. Беше облечен с военен панталон, пуловер и палто. Започна да се приближава, оглеждайки обстановката. Игнонира полицаите, игнорира Гудман, игнорира криминолозите. Крачеше право към Соренсън, Доусън и Мичъл. Отблизо приличаше на човек, който би се чувствал по-удобно в сив костюм с жилетка, но явно го бяха вдигнали от леглото по спешност и той беше грабнал първите дрехи, които са му били подръка.

Спря на два метра от тях и извади служебната си карта.

Тя се оказа различна от техните.

От Държавния департамент.

Името, изписано на картата, беше Лестър Л. Лестър-младши. На снимката се виждаше лицето му под старателно сресана коса и над риза с копченца на яката, за която Соренсън беше готова да се обзаложи, че е от „Брукс Брадърс“.

— Какво мога да направя за вас, мистър Лестър? — попита тя.

— И бащиното ви име ли е Лестър? — пожела да узнае Мичъл.

Човекът, наречен Лестър, бавно се обърна към него.

— Точно така — отвърна той.

— Забележително — промърмори Мичъл.

— Какво мога да направя за вас? — повтори Соренсън.

— Тук съм за наблюдение — отговори Лестър.

— Защото жертвата ви е позната?

— Не лично.

— Защото е известна на Държавния департамент?

— Познахте.

— Кой е бил този човек?

— Нямам право да ви кажа.