Читаем Издирваният полностью

— А какво са правили през тези петнайсет минути?

— Не знам.

— Това е много време за хора, които бързат да изчезнат.

— Очевидно са имали основателна причина.

— Някъде към дванайсет и двайсет се включи аларма — обади се младежът на касата.

— Защо го казваш едва сега? — втренчи се в него Соренсън.

— Не знаех, че ви интересува — сви рамене той. — Не ме попитахте нищо, дори не обяснихте какво търсите. И още не сте го направили. Просто сега се сетих.

— Двайсет минути след полунощ?

— Някъде там.

— Автомобилна аларма ли беше?

— Несъмнено. При това доста силна. Единственото ми развлечение по време на смяната. Разбира се, преди да се появите вие.

— Откъде?

— От там — махна с ръка младежът. — Някъде около бара на Миси Смит.

— Добре, благодаря — каза Соренсън.

— Какво излиза, по дяволите? — изръмжа Гудман. — Използвали са петнайсет минути, за да откраднат кола?

— Може би да, може би не. Но включването на аларма е достатъчен повод за сервитьорката да надникне през задната врата. Ако не за друго, то за да провери собствената си кола. Затова трябва да я открием незабавно. Дойде време да почукаме на една-две врати.

Гудман погледна часовника си.

— В такъв случай да побързаме — кимна той. — Онези типове скоро ще стигнат до барикадата. Трябваше да я разположиш на сто и петдесет километра, а не на сто.

Соренсън замълча.

14

Девет минути, а не десет, помисли си Ричър. Почти позна продължителността на забавянето. Ченгетата регулировчици се справяха отлично с подреждането на потока, а онези в преградения участък действаха енергично и ефикасно. Опашката се движеше бързо. Той не беше в състояние да види цялата процедура на проверката, защото му пречеше високата каросерия на белия додж отпред. Но беше ясно, че всичко тече по план. Придвижи се напред и спря. После отново и отново. Синьо-червеното сияние ставаше все по-близко и по-ярко. Алън Кинг явно беше заспал с извърната и клюмнала на рамото глава. Дон Маккуин продължаваше да държи ръка над очите си, а Карън Делфуенсо беше будна, но вече не примигваше.

Още стотина метра, помисли си Ричър. Пред тях имаше петнайсетина коли. Още осем, а може би и седем минути.

Миси Смит живееше в останките от семейна ферма, чиято земя бе продадена на някаква селскостопанска корпорация. Алея, къща, превърнат в гараж хамбар, малък квадратен двор отпред, малък квадратен двор отзад — всичко това оградено от нова мрежа с метални колове насред нечие чуждо, засято със соя безкрайно поле от поне четирийсет хиляди декара. Шериф Гудман навлезе в алеята и спря на седем-осем метра от къщата. Включи лампите на покрива, Когато посред нощ почукаше на нечия врата, хората най-напред поглеждаха през прозореца на спалнята си. Включената сигнализация беше най-доброто обяснение за визитата, далеч по-добро от викането и неизбежните ругатни.

Соренсън остана в колата, решила да не се бърка. Това бяха неговите хора, неговият район, неговата работа. Проследи го как се приближава до вратата и чука. Не пропусна да забележи потрепването на пердето на горния етаж. Четири минути по-късно вратата се отвори. На прага се появи възрастна жена по халат, със сресана коса. Оттам и четирите минути забавяне.

Тя видя как Гудман се поклони леко, почеса се и зададе въпроса. Миси Смит му отговори. Гудман си записа нещо на листче, а след това го прочете за потвърждение. Възрастната жена кимна. После входната врата се затвори, светлината в антрето угасна, а Гудман се обърна и тръгна към колата.

— На километри от тук — каза той. — Такъв ни е късметът.

Той направи маневра и изкара колата на пътя.

Белият додж премина през блокадата без никакви проблеми. Ченгетата надникнаха в кабината, огледаха каросерията и му махнаха да продължава. Ричър свали страничното стъкло, опря лакът на вратата и леко подаде газ, присвил очи срещу заслепяващите синьо-червени пулсации. Сбръчкан възрастен полицай с нашивки на ръкава се наведе и огледа купето.

Търсеше нещо конкретно, което не намери.

Започна да се изправя, вече забравил за спрялото шеви насочил внимание към следващата кола. Но в последния миг очите му попаднаха върху лицето на Ричър и се разшириха леко, сякаш от съчувствие или учудване, или одобрение.

— Ау! — възкликна той.

— Носът ми ли? — каза Ричър.

— Яко са ви фраснали.

— Трябва да видите другия.

— Къде е той?

— Не е във вашия щат.

— Добре е да го знаем — рече ченгето. — Карайте внимателно.

— Какво търсите, капитане? — попита Ричър.

— Много мило от ваша страна. Но аз съм само сержант.

— Окей, какво търсите, сержант?

Човекът замълча, после се усмихна.

— Не и вас — отвърна той. — Със сигурност не и вас.

След това направи крачка към задницата на колата, готов да се заеме със следващия автомобил на опашката. Ричър вдигна стъклото, промъкна се през импровизирания коридор, после се намести на седалката и натисна газта. Петдесет, седемдесет, сто километра в час. Отпред нямаше нищо освен мрак. И габаритите на белия додж на седем-осемстотин метра разстояние.

15