Читаем Издирваният полностью

— Не, но затваря в полунощ. Прилично заведение е.

— В сравнение с какво?

— С останалите наоколо.

— Според вас по кое време се е появила червената кола?

— Най-рано в дванайсет и четвърт. Било е късно за очевидци.

— Предполагам, че никога не сте работили в бар, нали? — подхвърли Соренсън.

— Не съм — кимна Гудман. — Защо питате?

— Защото персоналът едва ли си е тръгнал в полунощ заедно с клиентите. Някоя флегматична сервитьорка със сигурност се е замотала вътре до по-късно. Познавате ли собственика?

— Разбира се.

— Обадете му се.

— Жена е — поясни Гудман. — Миси Смит. Открай време върти това заведение, всички я познават. Няма да е доволна, че я будя.

— А пък аз няма да съм доволна, ако не го направите — рече Соренсън.

Гудман измъкна джиесема си и започна да набира, а Соренсън отиде да огледа маздата. Беше с номера от Северна Каролина, а на задното стъкло имаше някакъв стикер. Купето изглеждаше ново и добре почистено. Тя се свърза с офиса си в Омаха и продиктува регистрационния номер и цифрите от стикера, после се обърна и видя, че шерифът пише с химикалка на дланта си, притиснал телефона между рамото и ухото си. Гудман прибра химикалката и изключи телефона.

— Миси Смит си е тръгнала точно в полунощ заедно с последните клиенти — подвикна той. В гласа му нямаше тържество. Тонът му не звучеше като „нали ти казах“.

— И?

— Една от сервитьорките е останала да почисти. Май го правят на ротационен принцип. Онази, която остане, получава надница до дванайсет и половина.

— Нейният номер ли записахте на дланта си?

— Да. На мобилния.

— Тази мазда е кола под наем — каза Соренсън. — С регистрация от друг щат и стикер на агенцията, където трябва да се върне.

— Най-близката агенция за коли под наем е на летището в Омаха. Мога да им позвъня.

— Вече го направих. Вие звъннете на сервитьорката.

Гудман разтвори дясната си длан пред включените фарове на колата си и започна да набира номера с палец.

10

Малко преди Айова магистралата се стесни до две ленти в платно. Беше абсолютно пуста. Изходите бяха на голямо разстояние един от друг. Предшестваха ги по три сини билборда, разположени на трийсетина метра един от друг. Първият съобщаваше за наличието на бензиностанция наблизо, вторият за заведение, а третият — за мотел. Бяха нещо средно между указателни табели и реклами. Някои билбордове бяха празни. При едни изходи нямаше бензиностанция, но имаше заведение, при други имаше и двете, но не и мотел. Имаше и такива, рекламиращи кръчма в близкото селище, но не и закусвалня. Ричър беше наясно с това, тъй като беше пропътувал почти цялата магистрална мрежа на страната. Част от билбордовете бяха фалшиви, подмамвайки водачите да се отклонят и да изминат трийсет-четирийсет километра по тъмни шосета, преди да открият, че рекламираното заведение не работи. Други ги насочваха към зони за почивка, където всеки можеше да се обърка от разнообразието на обектите. Там можеше да избираш между бензиностанции на „Ексън“, „Тексако“ и „Суно-ко“, между закусвални на „Събуей“, „Макдоналдс“ и „Кракър Баръл“, между стая в „Мариот“, „Ред Руф“ и „Камфърт Ин“. Най-точни указания даваха светлините в далечината. Подвеждащите изходи не бяха осветени, докато обещаващите водеха право към жълто-червено сияние на хоризонта.

Продължаваха да пътуват в мълчание. В един момент Алън Кинг избра някакво необозначено отклонение, което се намираше непосредствено след Демойн.

— Оттук ще бъде най-добре, Дон — подхвърли той.

На всеки от трите билборда преди отклонението беше изписана различна информация. Ричър не видя имена на големи вериги. Не беше наясно с конкретните обекти, но знаеше за какво става въпрос — за бензиностанция без име, срещу която има фургон с микровълнова печка и кана престояло кафе, а на километър по-нататък — замиращ пансион, носещ гордото наименование „мотел“. След броени минути успя да зърне и рекламата на бензиностанцията — синьо-бяла във влажния нощен въздух. Намираше се на около километър и половина встрани от магистралата и разполагаше с голям паркинг, предназначен както за леки автомобили, така и за тирове.

Дон Маккуин намали отдалече и предпазливо насочи колата към изхода. Сякаш приземяваше реактивен самолет. Погледна в страничното огледало и включи мигача, въпреки че магистралата зад тях беше абсолютно пуста. Асфалтът на рампата беше груб и гумите засвистяха. Излязоха на обикновен второстепенен път. Бензиностанцията се оказа вдясно от него, край платното, което водеше в южна посока. Като площ наистина беше голяма, но оборудването ѝ беше минимално. Шест колонки и компресор за помпане на гуми, комбиниран с прахосмукачка, отделен сектор за зареждане на тежки камиони, влажен от локвички дизел. Навеси и козирки липсваха. Една малка кабинка за плащане, тоалетна в далечния край на парцела. Заведения нямаше.