Читаем Издирваният полностью

Стратегия. Важното е до каква стратегия ще прибегне противникът. Беше абсолютно сигурен, че Кинг ще стреля на две. Абсолютно. Първото броене беше фасада и едновременно с това проверка. Едно, две, три, пистолетите долу. Определящ ритъма прецедент. И очакване. Изградило някакво доверие. Напълно основателно. Кинг беше изчислил всичко. Имаше план. Личеше му по очите. Умен тип.

Но не достатъчно умен.

Защото не мислеше стратегически. Не се поставяше на мястото на противника.

Ричър вдигна глока и го застреля в лицето веднага след като произнесе „едно“.

78

След това стана по-трудно, а не по-лесно. Първо, защото Ричър не успя да освободи Маккуин от стола, за който беше вързан. С тънко, но здраво въже, силно пристегнато, с възли като камък. И второ, защото оцелелите някъде наоколо най-сетне бяха разчели посланието. Със сигурност бяха чули изстрела, със сигурност бяха видели, че Кинг не излиза от стаята с победоносна усмивка на лицето. И това ги бе накарало да се замислят за личната си сигурност. Щяха да организират нещо като кръговата отбрана на генерал Къстър или пък да преминат в настъпление. И в двата случая това означаваше живи хора срещу него. С автоматично оръжие, съдейки по прещракванията, които долитаха от коридора. Проверка, зареждане. После чу краткото съвещание, проведено близо до вратата. На някаква смесица между английски и арабски.

— Между другото, какво означава уадия? — подхвърли той.

— Съхранение — отвърна Маккуин.

— Ти говориш арабски, нали?

Думата прозвуча странно.

— Нямаш ли нож? — попита Маккуин.

— Имам четка за зъби.

— Не става — поклати глава агентът.

— Добра е срещу плаката.

— Отърви ме от проклетия стол!

— Опитвам се.

Въжето беше прекалено здраво, за да го скъса. Изработено от някаква комбинация между памук и найлон, ситно оплетено, с дебелина седем-осем милиметра. И вероятно тествано на всякакъв вид опън и тежест.

— Имам ключ — рече Ричър.

— Не съм окован в белезници, за бога — простена Маккуин.

Ричър извади от джоба си ключа на дебелия съдържател на мотела. Стисна го между пръстите си и заби острия му връх във въжето около дясната ръка на Маккуин. Успя да пререже няколко влакна. Може би две или три. От десетина хиляди.

— Напъни мускулите си, колкото можеш — рече той. — Нали си от ФБР? Представи си как това ще ти увеличи пенсията.

Раменете и бицепсите на Маккуин се издуха. Въжето стана твърдо като желязо. Ричър започна да го реже. Не по обичайния начин, а по-скоро чрез дърпане отвътре навън. Ключът работеше само по този начин. Започна да се получава нещо. Гласовете навън станаха по-високи. Като при спор. Оцелелите се бяха разделили на две. Въпроси и съмнения от едната страна, насърчение и решителност от другата. Ричър разчиташе на съмненията. Те щяха да му дадат малко повече време. Маккуин продължаваше да се напъва. Влакната се късаха. Отначало малко, после повече, накрая много. Осемте милиметра бързо започнаха да изтъняват. В крайна сметка останаха само няколко тънки нишки, от които Маккуин се освободи с рязко дърпане.

Ричър се наведе за беретата на Питър Кинг, която лежеше на пода. Пъхна я в десницата на Маккуин.

— По-добре ми дай онзи колт, окачен на рамото ти — рече Маккуин. — Тези коридори са прекалено дълги.

— В него има само пет патрона — поклати глава Ричър. — Мисля да го използвам като бухалка.

След тези думи се зае да кълца въжето, пристегнало лявата ръка на агента. Фибрите звучно пропукваха.

— Можеш да го презаредиш — рече Маккуин.

— Няма време. Не искаме да ни пипнат със свалени гащи, нали?

— Колко патрона имаш в глока?

— Тринайсет.

— Фатално число.

— Прав си — кимна Ричър, спря да реже и смени пълнителите.

Дойде ред да използва онзи, който беше взел преди милион години от Бейл в мотела в Канзас. Щрак-щрак и готово. Не го стори със светкавичната бързина, която бойците демонстрираха по време на състезания, но все пак се вмести в секунда и половина. После отново хвана ключа. Гласовете в коридора бяха все така високи.

— Наясно ли си с точната им бройка? — попита Ричър.

— Двайсет и четирима, без да броя себе си.

— Значи са останали шестима.

— Само толкова? Исусе!

— Тук съм вече двайсетина минути — Скромно поясни Ричър.

— Кой си ти, по дяволите?

— Обикновен човек, който обича да пътува на стоп.

— Е, хубаво. Свършил си добра работа.

— Не те ли затвориха в отделно помещение, след като те докараха тук?

— Не. Самостоятелните стаи бяха запазени за Питър Кинг и големия шеф.

— Мислех, че Питър Кинг е големият шеф.

— Не. Кинг беше номер две.

— А кой е големият шеф?

— Не знам. Не съм го виждал.

— Къде е той сега?

— Нямам представа.

Вратата отскочи на пантите си. Маккуин стреля. Тъмната фигура се люшна и падна назад. Ричър затвори вратата с отмерен страничен ритник.

— Останаха пет — рече той.

— Ти как би го направил? — попита Маккуин.

— На тяхно място ли? Бих проверил всички стаи по коридора, след което бих поставил човек пред всяка врата със синьо кръгче. По този начин ще ни видят, преди ние да видим тях. Няма къде да се скрием.

— Точно това ме тревожи — въздъхна Маккуин.

— Мислиш ли, че са достатъчно умни за това?