Читаем Издирваният полностью

Подухна ветрец и развя крачолите му. Въздухът изведнъж стана студен. Соренсън чакаше вдясно от него. Делфуенсо се приближаваше по диагонал. Край на разделянето. Отново се превръщаха в една обща мишена. Тази тактика не беше добра. Събраха се минута по-късно. Тримата заедно, насред полето. Както в началото, на товарната рампа зад „Лейсис“.

— Много странно — прошепна Соренсън. — Там има нещо голямо.

— В каква форма? — попита Ричър. Може би нейното зрение беше по-добро от неговото.

— Не знам. Парче от нищото. Дупка във въздуха.

— И аз виждам същото — кимна Ричър. — Парче от нищото.

— Но ниско парче от нищото — добави Делфуенсо и потръпна от студения вятър. — Започни от високо. Погледни небето и постепенно снижавай. Ще видиш нещо като ръб. Там, където един вид нищо преминава в друг.

Ричър вдигна глава. Черен облак покриваше небето на северозапад. Никаква светлина. Далече на югоизток се виждаше тънка сива черта. Бледо подобие на лунна светлина. Съвсем бледо. Но горе духаше вятър, който раздвижваше по-тънките облаци. Може би сивата ивица щеше да се разшири. Или да изчезне напълно.

Отново погледна право пред себе си. Очите му бавно се спуснаха надолу, търсейки ръба на Делфуенсо. Напрягаше поглед, но все още не виждаше нищо.

— Колко ниско да гледам? — попита той.

— Малко над хоризонта.

— Изобщо не виждам хоризонта.

— Не си го измислям.

— Убеден съм, че е така. Трябва да се приближим още малко. Готови ли сте?

— Да — отвърна Делфуенсо.

Соренсън кимна. Русата ѝ коса помръдна в мрака.

Поеха напред, плътно един до друг. Десет метра. Двайсет.

Гледаха втренчено пред себе си.

Но не виждаха нищо.

Трийсет метра.

И тогава го видяха. Може би защото наистина бяха близо до него, може би вятърът раздвижи облаците и позволи на част от лунните лъчи да докоснат земята. А може би и двете заедно.

Това, което видяха, не беше ферма.

68

По-скоро приличаше на преобърнат боен кораб. С дъното нагоре, изтеглен на брега. Черен, солиден, на места странно заоблен. Трийсетина метра дълъг, още толкова широк. С височина дванайсет-тринайсет метра. По размери се доближаваше до супермаркета „Лейсис“, но беше много по-солиден. „Лейсис“ представляваше лека сглобяема конструкция, евтина до цинизъм, готова да литне във въздуха при първата по-сериозна буря. Следвайки примера на много подобни постройки.

Но това нещо насред полето приличаше на бомбоубежище. Беше с дебели бетонни стени. Ъглите бяха заоблени. Прозорци и врати липсваха. Самият покрив беше обточен с нещо като парапет, висок до кръста и изработен от стоманени тръби.

Продължиха напред. След четирийсет метра виждаха сградата много по-ясно. Ричър погледна през рамо. Вятърът продължаваше да раздърпва краищата на облаците. Луната изгря. Това не беше лошо, но не беше и добро. Той се нуждаеше от малко повече видимост, но не чак толкова. Ярката светлина означаваше проблеми.

Отново насочи вниманието си към конструкцията и постепенно започна да открива детайли. Повърхността ѝ не беше черна. Поне не цялата. По нея имаше тъмнозелени и тъмнокафяви ивици плътна поглъщаща светлината боя, нанесени някак произволно.

Камуфлаж.

В стила на американската армия от 60-те години на миналия век, доколкото си спомняше.

— Какво е това? — прошепна Делфуенсо.

— Не съм сигурен — отвърна той. — Явно някакъв изоставен военен обект. Оградата я няма, премахната от някой фермер, който се е разширил с десетина хектара. Не знам какво е било предназначението му, но със сигурност е блиндиран. Може би склад за ракети земя-въздух, може би фабрика за муниции. Бетонът предпазва околността при евентуален взрив вътре. Ако видя входа, ще мога да кажа повече. Ракетният склад изисква голям портал заради транспортните средства. Фабриката за муниции не се нуждае от такъв.

— Изоставен кога?

— Шарката на камуфлажа е много старомодна, а това означава, че конструкцията не е боядисвана поне петдесет години. Вероятно е изоставена след Виетнам. Ако е така, значи става въпрос за фабрика за боеприпаси. Оттогава насам не сме имали кой знае каква нужда от снаряди и патрони. А може да се окаже и ракетно хранилище.

— Защо все още е тук?

— Тези постройки не могат да бъдат разрушени. Няма как да стане, защото са проектирани да издържат на нещо много по-яко от метално гюле.

— А как хората се сдобиват с тях?

— Може би ги купуват. Министерството на отбраната винаги е доволно, ако може да вземе нещо за тях. А може би ги владеят незаконно. Вече никой не проверява подобни обекти, защото са прекалено много, а работната ръка не достига. Тук са вложени данъците на дядо ти.

— Огромно е.

— Да, така е. Ако имаш желание да провериш точността на първоначалните си предположения, със сигурност ще откриеш, че в това съоръжение има място не за четирийсет, а за четиристотин души.

— А може би и за четири хиляди.

— Маккуин не докладва ли някаква цифра?

— Всеки, които иска да преброи терористите, се превръща в подвижна мишена. Той никога не ги е видял всички накуп, но аз продължавам да мисля, че са не повече от две дузини.

— Трябва да се мотаят някъде наоколо.

— Как ще го направим?

— Много внимателно.

— Откъде ще започнем?