Читаем Избраниците полностью

— Минаха повече от двайсет години и нищо не се случи. Предполагам, Дон е решил, че всичко е свършило. Идва ми на гости два пъти и поиграхме билярд, поговорихме за старите времена. Преди онази нощ. За това, как сме се забавлявали. За времето, когато се бяхме заблуждавали, че ще променим света. Отначало беше странно, сякаш онези години не бяха минали. Доведе и майка ти и накрая решиха да се преместят. Да съберем старата банда. Да преоткрием младостта си.

— Защо тогава не ми казахте, че се познавате отпреди?

— Защото… — Дейвидс въздъхна. — Защото малко преди да се пренесат тук, започна строежът на „Палатите“ и баща ти разбра за това. Свърза се с тях. Искаше да се намеси в бизнеса. И успя. След време обаче започна да подозира, че става нещо странно. Реши, че трябва отново да се преструваме, че не се познаваме. Той никога не порасна. Не беше като останалите. Майка ти също, предполагам. Повечето хора в един момент просто оставят нещата на самотек. Не и Дон. Задаваш му гатанка и той веднага ще ти я разреши. За него нямаше тайни.

Кимнах. Истина беше.

— И какво стана?

— Започна да се рови. Опитваше да разбере кой стои зад комплекса, какво са намислили. Беше убеден, че това са същите хора, на които се бяхме натъкнали в Орегон. Че са част от някаква световна организация. Някаква тайна групировка.

Той поклати глава.

— Ти не мислеше ли така?

— Не знаех какво да мисля. Просто исках да се откаже. Някои хора са готови да платят твърде висока цена за истината. Понякога е по-добре да не я знаеш. Понякога е по-добре да оставиш истината на мира.

— И те го разкриха.

— Усетиха, че някой любопитства. Не можеха да го свържат с онези събития, но изводът беше логичен. Проблемите започнаха. Съвсем незначителни неща. Мисля, че имат свой човек в града.

— Имат — потвърдих. — Мъжът, който простреля Боби. Полицай е.

— Боже мили! Дано да сте го убили!

— Какво стана с родителите ми, Харолд? Какво се случи в онази нощ?

— Дон реши да се махнат, да изчезнат. Не можеше да се обърне за помощ към никого. Дори да му повярват, нямаше начин да признае за убийството. Струва ми се обаче, че си мислеше, че може да се оправи с тях завинаги. Нямам представа как е смятал да го постигне. И четиримата бяхме твърде стари, но… решихме да инсценираме нещастен случай и те да изчезнат. Нека „Избраниците“ да си помислят, че всичко е свършило. Планът ни беше добре изпипан.

Сърцето ми се сви, помислих си за бележката, оставена от баща ми, и си дадох сметка, че е затворил „Ънриалти“, за да накара „Избраниците“ да си помислят, че всичко е свършено. Да затъпи бдителността им. И да ме защити. Не защото ми нямаше доверие.

Дейвидс видя изражението ми и поклати глава:

— Те ни изпревариха. Два дни преди да пристъпим към плана. Родителите ти трябваше да отидат на езерото Ели за почивните дни, да поплават с яхта. Щеше да има нещастен случай и телата им никога да не бъдат открити. В петък обаче… е, знаеш вече какво се случи. Мъртви са, Уорд. Съжалявам. Не трябваше да става така. Но са мъртви. И вероятно още тази нощ… аз ще ги последвам. И всичко ще свърши.

— Мамка му — изръмжа Боби. — Няма да стане.

Той разви кърпата от ръката си. Имаше много кръв, но вече бе престанала да тече.

— Мога да тръгвам вече — рече той. — Хайде да се заемем с тези негодници.

Дейвидс поклати глава. Изглеждаше нервен.

— По-добре да останеш тук.

— Няма да стане — повтори Боби. — През последните няколко дни все се сблъсквам със старите ви приятелчета. Ако са знаели за Ед, вероятно знаят и за теб.

Аз почти не ги слушах. Опитвах да осъзная току-що наученото, то променяше коренно всички виждания за семейството ми. За мен. Дейвидс ме погледна.

— Истина е — увери ме той. — Мога да го докажа. Изчакайте една минутка и ще го докажа.

Той стана и излезе.

— Странна работа — отбеляза Боби, когато адвокатът затвори вратата. — Вярваш ли му?

— Защо не? — отвърнах, макар че не знаех какво да мисля.

— Всичко съвпада. А и защо да ме лъже? Той със сигурност е онзи мъж на записа, следователно ги е познавал още тогава. Знаем, че не съм роден в Хънтърс Рок. И не мога да си представя как ще измисли всичко това на момента.

Навън мина друга кола. Втренчих се в стената, докато пред очите ми се появиха светли петна.

— Майка ми ми се обади около една седмица преди катастрофата.

— Намекна ли, че са замислили нещо?

— Не сме говорили. Беше оставила съобщение. Не им телефонирах веднага. Тя нямаше навик да ми се обажда. Обикновено говорех с баща си.

— Значи мислиш…

— Не знам какво да мисля, Боби, а вече е прекалено късно, за да разбера истината.

— Какво ще правим сега?

— Не знам.

Боби се изправи:

— Ще потърся кафе. Ръката започва да ме боли зверски.

Шумът от стъпките му се отдалечи по коридора. Дълбоко в себе си аз явно се бях надявал, че всичко това, от обаждането на Мери досега, е някаква грешка. Че все още не всичко е загубено. Сега знаех, че е истина, че нищо не може да се направи. Баща ми, разбира се, е имал план. Винаги имаше планове. Единственото свидетелство за това обаче беше бележката в тапицерията на креслото.