Завих наляво по пътя, който би трябвало да ни заведе в един познат бар (стига да стоеше още там).

20.

Барът бе от онези капанчета, които човек обикновено намира случайно и постепенно започва да посещава всяка вечер, по-скоро по навик, отколкото заради нещо хубаво в тях. Аз очаквах да го видя променен по един от следните два начина: или преустроен в малък ресторант, обслужван от сервитьорки с червено–бели униформи; или изравнен със земята, за да отстъпи място на евтини жилищни блокове. Оказа се, че прогресът е пропуснал бара на Мързеливия Ед, за разлика от блажения упадък, който го разяждаше като плесен.

Заведението бе празно и тихо. Барът и високите столове пред него изглеждаха очукани както винаги. Масата за билярд още си стоеше на мястото, покрита с все същия дебел слой прах, който вероятно пазеше още моите отпечатъци. Имаше някои допълнения, висша форма на прогрес. Неоновата реклама на „Милър“ бе заменена с реклама на „Будвайзер“, а на календара се виждаха снимка на млади жени, показващи доста повече от природните си дадености, отколкото по мое време. Някъде, вероятно добре скрита, трябваше да има табелка, предупреждаваща, че алкохолът е особено вреден за бременни жени — макар че, ако такава клиентка влезе, тя сигурно трябва да е сляпа или умствено недоразвита. Жените са с по-високи стандарти. Именно затова имат благотворно влияние върху младите мъже. За да се напият, трябва да попаднат в компанията на наистина мил кавалер.

Боби се облегна на масата за билярд и се огледа.

— Същото като преди, а?

— Не е мръднало.

Приближих се смутено до бара. Обикновено просто виках Ед по име. Това бе преди двайсет години. Да го направя сега, бе все едно да се върна в училище и да очаквам учителите да ме познаят.

Появи се някакъв мъж. Бършеше ръце в кърпа, която само можеше да ги изцапа повече. Кимна за поздрав. Беше приблизително на моя възраст, може би малко по-стар, дебел и пооплешивял. Обожавам да виждам мои връстници, които вече са загубили част от косата си. Това страшно ми повдига самочувствието.

— Здрасти — рекох. — Търся Ед.

— Вече го намери — отвърна той.

— Онзи, когото търся, би трябвало да е с трийсетина години по-стар.

— Имаш предвид Мързеливия. Няма го.

— Не е възможно ти да си Ед младши.

Ед нямаше деца, дори не беше женен.

— Не, по дяволите! — възкликна мъжът, сякаш идеята го отвращаваше. — Просто съвпадение. Аз съм новият собственик, след като Ед се оттегли.

Опитах да скрия разочарованието си.

— Оттеглил ли се?

Постарах се да не издавам любопитството си.

— Преди две години. Поне не се налага да сменям името на бара.

— Всъщност заведението изглежда съвсем същото — отбелязах предпазливо.

Мъжът поклати глава:

— Като че не го знам. Когато ми го продаваше, Мързеливия постави едно условие. Каза, че продавал само фирмата, не и втория си дом. Трябвало да остане в този вид до смъртта му.

— И ти се съгласи?

— Даде ми го евтино. А и Мързеливия е доста стар.

— Как ще разбере дали си спазил уговорката?

— Понякога идва. Почти всеки ден. Ако изчакаш, може да се появи. — Мъжът сигурно видя усмивката ми, защото добави: — Има обаче една промяна. Той вече не е такъв, какъвто може би си го спомняш.

Взех по една бира и отидох на масата при Боби. Пихме и играхме на билярд. Боби ме победи.

* * *

Продължихме да пием и след като престана да ми е интересно да губя, Боби продължи да се упражнява да вкарва топките. Баща ми сигурно би одобрил такава тренировка. Останахме сами в бара дълго време, сетне започнаха да се появяват и други хора. В късния следобед обаче двамата с Боби все още бяхме една трета от цялата клиентела. Внимателно подпитах Ед в колко часа обикновено се появява Мързеливия, но явно навиците му бяха напълно непредсказуеми. Мислех да попитам за адреса му, но нещо ми подсказа, че барманът няма да ми го даде и ще стане подозрителен. В ранните часове на вечерта настана истинска блъсканица. Цели четирима души влязоха едновременно. Ед не беше сред тях.

Сетне, в седем часа, се случи нещо.

С Боби отново играехме билярд. Този път той не ме биеше толкова лесно. Някой бе пуснал Брус Спрингстийн и аз се чувствах, сякаш съм се върнал двайсет години назад, в дните на теловете за коса и завитите до лактите ръкави. Бях достатъчно пиян, за да започна да си спомням с носталгия за осемдесетте, което никога не е добър признак.

С крайчеца на окото си забелязах, че вратата на бара се отваря. Без да се вдигам от масата, погледнах да видя кой влиза. Мярнах новодошлия бегло. Възрастен мъж. Втренчен в мен. След миг той се извърна и изчезна.

Извиках на Боби, но и той го бе видял. Изхвърча през вратата още преди да съм пуснал щеката.

Навън беше тъмно и един очукан стар форд тъкмо напускаше с пълна газ паркинга. Боби изруга цветисто и аз бързо разбрах защо: някакъв гад ни беше препречил пътя с камиона си. Боби се обърна и ме видя.

— Защо избяга?

— Нямам представа. Видя ли в коя посока тръгна?

— Не.

Той се обърна и изрита ядно камиона.

— Пали колата.

Върнах се в бара.

— Кой е с камиона?

Един мъж с дънкови дрехи вдигна ръка.

— Разкарай го веднага, ако не искаш да си го намериш на части.