Читаем Избраниците полностью

Наближавахме върха на поредното възвишение, след като се бяхме изкачили поне двеста метра по криволичещия път.

— В никоя от другите фирми не знаеха за този обект.

Чип поклати глава:

— Имаме изключителни права върху него. Поне засега.

Той ми смигна и на мен ми се стори, че за пръв път виждам как изглежда истинският господин Фарлинг под официалната си маска. Извърнах се и изведнъж реших, че съм направил добре, че не съм се представил с истинското си име. Имах чувството, че Чип веднага ще се досети за Хопкинс.

Пред нас се появи нова врата. Беше от огромни канари и се издигаше на върха на малко възвишение, закриващо гледката към онова, което лежеше отзад. Когато се приближихме, забелязах думата „Палатите“, издялана в камъка със същите букви, с които бе написана на листовката.

— Това е — заяви важно Чип.

От другата страна на възвишението пътят завиваше рязко наляво и аз мернах далечни върхове напред, но частично закрити от друга групичка дървета. Зад тях в двете посоки се простираше нова ограда. Много висока. Дъждът се беше усилил и небето изглеждаше, сякаш всеки момент ще се срине върху главите ни.

— Игрището за голф е от онази страна — обяви Чип и продължи с рецитала си: — С девет дупки е, „Никлаус и синове“, разбира се. Естествено по това време на годината не се използва. На броени минути от него са водопадът Тъндърфол и реката Лосткрийк. Представяте ли си какво удобство за любителите на природата? Такова прекрасно местенце само на няколко минути път с кола от дома ви!

„Наистина — помислих си. — А ти си представи как ти извивам врата.“

— Ето го входа — обяви Чип. Пред нас се показа група ниски дървени постройки. — Клуб, бар за непушачи и луксозен ресторант.

— Яли ли сте в него?

— Не, но предполагам, че е неповторим.

И паркира сред няколко много скъпи коли.

Слязохме и Чип ме поведе към вратата. Щеше ми се да се огледам, но видимостта беше силно намалена — валеше като из ведро.

— Шибан дъжд! — изруга Чип; забеляза изненаданото ми изражение и вдигна виновно рамене. — Извинявайте. Това е най-големият враг на търговеца на недвижими имоти.

— Какво? По-лош дори от съседи латиноамериканци?

Той се разсмя гръмко и ме удари по гърба. Сетне ме въведе в сградата.

Помещението, в което влязохме, бе празно. Огромен прозорец, от който при друго време вероятно се разкриваше зашеметяваща гледка, заемаше едната стена. Днес прозорецът представляваше сив правоъгълник. Огромна, бумтяща камина. Нежна класическа музика. Бюрото на рецепцията бе от скъпо дърво, а на стената отзад висеше произведение на изкуството. Докато чакахме някой да се отзове на иззвъняването на Чип, аз бръкнах в джоба на сакото си и натиснах копчето на мобилния си телефон. Трябваше да се свържа с Боби. Бяхме се разбрали да го сторя, ако открия онова, което търсех.

Открил го бях.

* * *

Представянето продължи половин час. Една стройна и привлекателна дама на средна възраст и с прическа за много, ама много долари, ни покани да седнем в един кабинет и ни разказа за всички екстри, които предлагаха „Палатите“. Беше облечена с безупречен сив костюм и имаше ясни сини очи и съвършено гладка кожа, та предположих, че всичко, което казваше, е истина. Не се представи и това ми се стори странно. Ние, американците, си казваме името още преди да сме се ръкували. Това създава илюзия за някаква близост. „Разкривам ти името си, следователно имам само най-добри чувства към теб. Няма начин да ти скроя някой гаден номер. Кой, аз ли, твоят приятел?“

Основната цел на „Палатите“, обясни госпожа Анонимна, било пресъздаването на традиционните идеали за една задружна общност — но в много по-голямо съвършенство. Персоналът винаги бил на разположение, дори за разрешаването на най-банални проблеми. Жителите на комплекса очевидно ги смятаха за приятели — от онези, които са готови да ти услужат по всяко време и независимо колко досадно и неприятно нещо искаш от тях. Главният готвач бил работил в луксозен ресторант в Лос Анджелис, за който дори аз бях чувал, и жителите на комплекса можеха да получат топла храна по всяко време между 9 и полунощ. Избата била приказна, увери ни дамата. Всички къщи били автоматизирани до върха на покрива, имало постоянен Интернет-достъп. Освен прехваления голф клуб имало фитнес клуб, кулинарен клуб и няколко други, които не си дадох труда да запомня. Членството във всеки от тях бе задължително за всички живеещи в комплекса и възлизаше на половин милион долара. За година. За всеки. През цялото време Чип кимаше енергично, сякаш не можеше да повярва, че е възможно да има такива удобства. Аз пиех стотната си чаша кафе за деня (в „Палатите“ поне го правеха хубаво) и с мъка потисках прозявката си.

Накрая дамата обясни, че в комплекса имало само още три свободни къщи с цени от единайсет и половина до четиринайсет милиона долара — безбожно скъпи дори за стандартите на луксозните недвижими имоти. Тя завърши, като отново изтъкна основните достойнства на комплекса.

— Хубаво — казах аз и оставих чашата си. — Да разгледаме сега.

Жената ме изгледа любезно:

— Това, разбира се, е невъзможно.