Читаем Избраниците полностью

Прочетох трите кратки параграфа, описващи един малък комплекс в планините Галатин. Естествено имаше условия за ски. Разбира се, че нямаше съседи от простолюдието. Хиляда декара в планината, на които бяха подредени няколко луксозни къщи във формата на малко селище, където вероятно дори самият Зевс би се изкушил да си купи дом. Ала въпреки това брошурата не беше оформена така, че да привлича купувачи. Нямаше снимка, нито дори цена, което възбуди още повече интереса ми.

Взех напосоки една от другите брошури, като се постарах имотът на нея да е скъп.

— Бих искал да видя това — рекох.

Чип погледна брошурата и кимна доволно:

— Това е истинска скъпоценност.

— И докато сме в района — добавих, — нека да проверим и това.

Показах му единичния лист. Той го погледна и събра ръце върху бюрото си.

— „Палатите“, господин Лотнър, са нещо изключително специално. Те са за много богати купувачи, които са готови да платят в брой. Шест милиона няма да стигнат. Никак няма да стигнат.

Аз го удостоих с най-широката си и най-чаровна усмивка.

— Както казах, търся нещо специално.

* * *

След час Чип ми говореше нещо за голф. Още говореше. Продължаваше да говори. Започвах да се страхувам, че ще говори вечно. Докато ме караше към имота, той се беше поинтересувал от пристрастеността ми към тази игра. Признах, че не играя, и додадох: „Защо, за Бога, трябва да играя?“ Той ме изгледа с толкова искрено неразбиране, че се почувствах длъжен да добавя, че възнамерявам да се заема с този спорт веднага щом се установя някъде за постоянно — че това е една от основните причини да си търся имот от такъв тип. Той кимна, сетне се зае да ми проведе кратък курс за всичко, което трябва да се знае в тази игра. Предполагах, че мога да издържа още петнайсет минути, след което щях да го убия.

Вече бях изтърпял разходката из комплекса „Високо небе“ (под от хондураски клен и камина, облепена с речни камъчета от някой пълен бездарник). Накрая поклатих глава. Чип ме потупа окуражително по рамото — вече бяхме най-добрите приятели в света — и се върнахме при колата. Излязохме отново на главното шосе и продължихме към планината. Чип се захвана да ми обяснява какви били според него двата малки недостатъка в играта на Тайгър Ууд — отдаваше ги на расовите особености на играча. Небето беше ясно. Река Галатин, студена и бърза, течеше отляво на шосето. На другия бряг се проточваше тясна долина, покрита с гора. И от двете страни се издигаха стръмни планински склонове По-нагоре пътят излизаше на високо плато и продължаваше на изток към националния парк „Йелоустоун“, кратер на огромен вулкан, изригнал за последно преди шестстотин хиляди години. Оттогава в кухината под него се събира разтопена магма. Един път баща ми ми разказа легенда, според която край бреговете на езерото Йелоустоун се чувало тихо бръмчене — звукът от увеличаващото се налягане в земните недра. Очевидно вулканът може всеки миг да изригне и да ни върне отново в каменната ера, където ни е мястото. След час, прекаран в компанията на Чип, имах чувството, че собствената ми глава ще изригне.

Трийсетина километра по-нататък Чип отби на едно място без никакъв видим знак на пътя. Скочи от колата и изтича до близката ограда, на която имаше малка невзрачна врата. Това ме изненада. „Високо небе“, както повечето такива комплекси, имаше огромен вход, изсечен от дънерите на огромни дървета. Тази врата изглеждаше, сякаш води към някаква ферма. Чип се наведе към дясната й страна и размърда устни. Досетих се, че в стълба има вградена домофонна уредба. Той се изправи и зачака, вперил поглед в небето. Започваше да ръми. Сетне се обърна, заслуша се в нещо и се върна при колата.

Докато се качи, вратата вече се беше отворила. Чип вкара автомобила вътре и тя се затвори незабавно. Продължихме по две следи от гуми през тревата. Той караше внимателно, но въпреки това колата друсаше. Присвих очи:

— Малко пасторална атмосфера, а?

Той се усмихна:

— Ще видите.

Следите от гуми продължиха още около половин километър по посока на група дървета. Когато ги заобиколихме, теренът се промени драстично. Двата коловоза през тревата изведнъж преминаха в безупречен асфалтов път. Обърнах се бързо и забелязах, че главното шосе вече не се вижда, оставаше скрито зад дърветата.

— Хитро — отбелязах.

— В „Палатите“ нищо не е случайно. Клиентите ни могат да разчитат на пълно спокойствие.

Пътят се отдалечи от реката, превали малко възвишение, което скриваше допълнително видимостта към главното шосе. След няколко минути нищо не подсказваше, че наблизо има натоварена магистрала. „Палатите“ бяха проектирани наистина с мисъл. Останах впечатлен.

— Откога е този комплекс?

— Строежът му започна пред седем години — отвърна Чип, докато се взираше през предното стъкло в дъжда. — Жалко, че не можете да го видите при по-добро време. Тук натрупва много сняг. Истински рай за скиорите.

— Продали ли сте много жилища?

— Нито едно. Има само десет къщи и собствениците не бързат да продават. Честно казано, това листче не им прави голяма реклама. Посъветвах ги да сложат някоя и друга снимка.