Читаем Избраниците полностью

След получаването на другите два пуловера обаче връзката бе доказана със сигурност. Дрехите отново бяха оставени пред домовете на семействата и имената на момичетата бяха избродирани върху тях със собствените им коси. Никакъв друг контакт с похитителя не беше установен. Сериозността на положението принуди ФБР да не разгласява за второто и третото изчезване. Повечето серийни похитители се стремят да пазят престъплението си в тайна. Изборът на момичета, чието изчезване ще се забележи веднага, и изпращането на пуловерите показваха, че тук става дума за по-необичаен случай. Похитителят искаше да привлече вниманието.

Полицията реши да не му предоставя тази възможност.

Една седмица след изчезването на Анет Матисън в парка „Грифит“ бе намерен трупът на млада жена. Макар и с обръсната глава, обгорено и наядено от животни, тялото беше идентифицирано по зъбната картина и един характерен накит. Това бе Елиз Льоблан. Според изчисленията девойката била убита малко след отвличането й, макар че беше преместена в парка наскоро. По главата й бяха открити многобройни леки травми, претърпени преди смъртта, но нито една от тях не беше смъртоносна. Макар че трупът бе предаден веднага в лабораторията на ФБР, нито по тялото, нито по дрехите бяха открити улики за извършителя. При последвалото претърсване на парка не бе намерено нито едно от другите две момичета.

Забраната за контакти с пресата бе свалена. Разпитването на свидетели не даде никакви резултати. Родителите престанаха да пускат момичетата си сами.

Тялото на Джоси бе открито след десет дни в храстите край шосето през Лоуръл Каниън в подобно състояние като на Елиз Льоблан. За разлика от предишната жертва, при тази имаше следи от многократно сексуално насилие.

Убиецът вече имаше прякор. Вестникарите го наричаха Пощальончето. Това прозвище бе подшушнато от агент Монро, който смяташе, че умалителното име може да даде някакво предимство на следователите. Че човекът, успял да отвлече три интелигентни млади жени от оживени улици, за да ги убие и хвърли телата им на обществени места, без да остави нито една улика, може да се подразни от това пренебрежение.

Че то може да го накара да изгуби самообладание и да допусне грешка.

* * *

Нина не бе съгласна с такава теория. По тази и други причини тя обсъди случая с Джон Занд, макар че той не участваше пряко в разследването. Двамата се бяха сработили добре при случая с Шоумена. Тя се интересуваше от мнението му.

Занд сподели гледището си, но без особен ентусиазъм. Вече бе загубил енергичността и упорството на Нина. Бракът му отново беше влязъл в релси, дъщеря му бе пораснала и го сближаваше още повече с жена му. Тя имаше косата на майка си, гъста и червеникаворуса, но очите й бяха като на баща й, кафяви със зеленикави петънца. Слушаше музика твърде високо и в стаята й цареше истински хаос, освен това прекарваше твърде много време в Интернет и понякога намирисваше на цигарен дим. Не минаваше без пререкания. Момичето обаче редовно пазаруваше с майка си, въпреки че това го отегчаваше до смърт, защото знаеше, че на Дженифър й е приятно тя да е до нея. Изслушваше внимателно поученията на баща си, като сдържаше прозявката си. Родителите й нямаха представа, че е пушила няколко пъти марихуана, че е опитвала кокаин, а веднъж е откраднала две много скъпи обеци. Ако бяха научили, щяха да я държат на каишка до Второ пришествие!

Занд просто бе остарял и не желаеше да си блъска ума с чужди работи. Изпълняваше добре служебните си задължения, но щом се върнеше вкъщи, гледаше да забрави професионалните проблеми. След двете предишни разследвания на серийни убийци той не изпитваше никакво желание да се рови повече в развинтените им мозъци. Повдигаше му се от тях.

Знаеше, че серийните убийци нямат нищо общо с образите, които им създава киното: очарователни гении, тайнствени злодеи, самотни рицари на кръвта. Те бяха по-скоро като пияниците или леко чалнатите. С тях бе невъзможно да се общува или да излезеш наглава, живееха изолирани от света зад плътната завеса на заблудите си. Можеха да изглеждат най-различно. Някои бяха чудовища, други водеха сравнително порядъчен начин на живот — само подтикът към убийство разбиваше съдбите им и ги лишаваше от любовта на всичките им близки хора. Джефри Дамър например бе положил огромни усилия да не се поддаде на влеченията, за които знаеше, че отиват далеч отвъд границите на нормалното. И се беше провалил. Когато бе заловен, той не моли за милост, не се опита да разиграва полицията. Призна вината си и изрази искреното си съжаление за онова, което е сторил. Ако не се броят убийствата, той се държеше като съвсем нормален човек. Това обаче не променяше факта, че е отнел живота най-малко на шестнайсет млади мъже по невероятно жесток начин.