Читаем Избраниците полностью

Върнах се в къщата и първо огледах долния етаж. Кухнята, килера, хола, кабинета на баща ми, столовата и остъклената веранда. Тук претърсих по-основно. Гледах под всяка възглавничка, под килимите, зад мебелите. Търсих на етажерката, под телевизора, но намерих само два диска с филми. Извадих всичко от шкафовете в кухнята, надникнах във фурната и килерчето. Разлиствах всяка книга, която ми попаднеше, независимо дали в секциите, в коридора или пъхната между кутиите със спагети, както имаше навик да прави майка ми. Имаше много книги. Преглеждането им ми отне доста време, особено в кабинета на баща ми, с който се заех най-напред. Рових в чекмеджетата на бюрото му, по полиците. Дори включих компютъра му и прегледах няколкото директории, макар да се чувствах, сякаш нарушавам правото му на личен живот. На мен никак не би ми харесало, ако някой от близките ми рови из лаптопа ми. Скоро си дадох сметка, че надали ще намеря нещо съществено в компютъра. Изключих го с мисълта, че ще се върна отново към него, ако не открия нищо друго. Баща ми обаче не беше голям компютърен маниак и надали би оставил съобщение, което не може да се пипне.

Скоро започнах да се изморявам. Не физически, а емоционално. Това ровене в живота на родителите ми връщаше спомените за тях, особено когато се натъкнех на някои на пръв поглед незначителни предмети. Сложено в рамка фотокопие на първия договор за продажба на недвижима собственост от „Ънриалти“ с малка емблема в единия край, която, сега си дадох сметка, изглеждаше рисувана на ръка. Най-вероятно от майка ми. Бележник с рецепти за ястия, които помнех от детството си — дори ми се стори, че усещам мириса на лазаня, докато ги четях.

Реших да си почина петнайсет минути и отидох в кухнята за чаша минерална вода. Отново опитах да се поставя на тяхно място, да се досетя за следващия им ход. Ако бяха оставили бележката в креслото само за да привлекат вниманието ми, вероятно на някое също толкова необичайно място имаше друго послание за мен. Не се сещах обаче къде можеше да е. Бях обърнал цялата къща, без да намеря нищо.

Търсенето ми на горния етаж се оказа също толкова безрезултатно. Погледнах под леглото в стаята им, претърсих всички чекмеджета. След като си поех дълбоко въздух, разрових гардеробите им. Отделих особено внимание на предметите, които ми бяха познати — старите сака на баща ми, износените чантички на майка ми. Намерих само обичайните боклуци — касови бележки, използвани билети, шепа монети, с други думи — нищо съществено. Отделих време на няколко стари вратовръзки, прибрани грижливо в кутии. Повечето не ми бяха познати.

Дори надникнах на тавана, като показах глава през капака в коридора. Баща ми бе сложил крушка горе, но нищо повече. На тавана имаше само прах и два празни куфара.

Накрая се върнах на долния етаж и отново седнах на креслото на баща ми. Започваше да се стъмва. Не бях намерил нищо и вече се чувствах малко глупаво. Може би опитвах да вложа несъществуващ смисъл в хаоса. Отново прочетох бележката и пак не получих никакво просветление.

Когато ставах, спрях поглед на телевизора. Креслото бе обърнато точно към него и изведнъж ми хрумна нещо. Ако наистина е било изместено нарочно, то целта вероятно бе не само да насочи вниманието ми към възглавничката, а и към съвсем различна част от стаята.

Станах и отворих вратичката на шкафчето под телевизора. Вътре открих точно това, което бях видял и при предишното отваряне: видео, дивиди и два диска със стари филми. Нищо повече.

Нямаше видеокасети и това бе странно.

В цялата къща не бях открил нито една видеокасета. В кабинета имаше два рафта с дискове, във втората спалня — още един. Нямаше обаче нито една касета.

Бързо се върнах в кабинета. Там също нямаше касети, макар че имаше втори видеокасетофон. Не си дадох труда да претърсвам отново чекмеджетата на секцията. Нямаше да намеря нищо. В работилницата и гаража също не бях открил касети. Опитах да си спомня Деня на благодарността преди две години, когато се отбих за един ден. Не помнех да съм видял някакви видеокасети, но и не бях сигурен, че не е имало. Повечето време бях пиян.

Възможно бе баща ми да е приел дивидито като дългоочакваната революция в домашните развлечения, да е обявил видеото за отживелица и да е стъкмил клада от старите си касетки в двора. Само че не ми се вярваше. Дайърсбърг със сигурност имаше общинско бунище, но не вярвах да ги е изхвърлил и там. Дори да беше установил, че гледа касетките все по-рядко, надали щеше да се раздели толкова лесно с любимите си филми. Зачудих се дали липсата на нещо толкова незначително на пръв поглед не цели да привлече вниманието на някого, който ги познава добре и би забелязал тази промяна.