Запъплих натам колкото се можеше по-бавно, напредвайки едва с по няколко сантиметра на всяка крачка, докато накрая не ми оставаше друго, освен да надникна в кабинета. Дон Басилио ме гледаше студено, стиснал страховития си червен молив. Исках да преглътна, но устата ми бе пресъхнала. Той взе страниците и ми ги подаде. Взех ги и се отправих към вратата с най-голяма бързина, като си казах, че във фоайето на хотел „Колон“ винаги ще има място за още един ваксаджия.

— Свалете това в наборния цех и им предайте да го наберат — рече гласът зад гърба ми.

Обърнах се с чувството, че съм станал обект на жестока шега. Дон Басилио отвори чекмеджето на писалището си, отброи десет песети и ги сложи отгоре.

— Това е за вас. Съветвам ви с тия пари да си купите друга дрешка, че вече четири години ви гледам с тоя костюм и все още ви е с шест номера по-голям. Ако искате, идете при господин Панталеони в шивачницата на улица „Ескуделерс“ и му кажете, че аз ви пращам. Ще се погрижи добре за вас.

— Много ви благодаря, дон Басилио. Така и ще направя.

— И ми пригответе още един разказ от тоя тип. Давам ви една седмица за него, но не се помайвайте. И гледайте да няма чак толкова трупове, че днешният читател най-много си пада по тоя сладникав финал, при който величието на човешкия дух побеждава, и разни такива дивотии.

— Да, дон Басилио.

Заместник-директорът кимна и ми подаде ръка. Стиснах я.

— Добра работа, Мартин. В понеделник искам да ви видя на бюрото, което беше на Хунседа, а сега е ваше. Включвам ви в отдела за произшествията.

— Няма да ви подведа, дон Басилио.

— Не, няма да ме подведете. Просто един ден ще ме напуснете, рано или късно. И добре ще направите, защото не сте журналист и никога няма да станете такъв. Но още не сте и писател на криминални романи, макар и да ви се вярва, че е така. Останете тук известно време и ще ви научим на някои неща, които никога не са излишни.

В този миг цялата ми предпазливост се изпари и ме обзе такова чувство на признателност, че ми се прииска да прегърна този як мъжага. Дон Басилио, надянал отново свирепата си маска, впи в мен стоманен поглед и ми посочи вратата.

— Без сцени, моля. Затворете вратата на излизане. Да, оттук. И весела Коледа.

— Весела Коледа.

Следващия понеделник, когато отидох в редакцията, готов да заема за пръв път собствено бюро, открих един плик от дебела амбалажна хартия, превързан с панделка и с моето име, написано с почерка на човека, чиито писания бях печатал на машина години наред. Отворих го. Вътре намерих задната страница на неделния вестник с моя разказ, поставен в рамка, и бележка, която гласеше:

2

Литературният ми дебют издържа бойното си кръщение и дон Басилио, верен на думата си, ми предостави възможността да публикувам още два разказа в същия дух. Управата на вестника скоро реши, че моята бляскава кариера ще се радва на ежеседмична изява, стига да продължа да изпълнявам стриктно задълженията си в редакцията за същата заплата. Замаян от суета и изтощение, прекарвах дните си в преработване на текстове, съставени от моите колеги, и редактиране на безчет хроники на светски събития и шокиращи произшествия, за да мога да посветя нощите си на самотно писане в редакционната стая. Съчинявах една поредица с твърде заплетен и драматичен сюжет, която от известно време градях във въображението си и която под заглавието „Потайностите на Барселона“ смесваше най-безочливо стила на различни автори, като се почне от Дюма, Йожен Сю и Февал6, та се стигне чак до Брам Стокър. Спях по три часа на денонощие и вечно имах такъв вид, сякаш съм ги прекарал в ковчег. Видал, който никога не бе изпитал оня глад, който няма нищо общо със стомаха и разяжда човека отвътре, смяташе, че мозъкът ми прегаря и че както съм я подкарал, ще отбележа собствената си кончина преди двайсетгодишнината си. Дон Басилио, който съвсем не се възмущаваше от моето трудолюбие, имаше други резерви. Той публикуваше всяка от главите на романа ми с неохота, обезпокоен от онова, което според него бе излишък от нездраво въображение и злополучно прахосване на моя талант в служба на теми и сюжети със съмнителен вкус.