Читаем Играта на ангела полностью

Педро Видал бе звездното перо на „Ла вос де ла индустрия“. Водеше една седмична колонка за произшествия — единственото нещо в целия вестник, което си струваше да се чете — и бе автор на дузина приключенски романи за гангстери от квартала Равал, живеещи в непристоен съюз с дами от висшето общество. Тези книги се радваха на скромна популярност. Вечно издокаран с безупречни копринени костюми и ослепителни италиански мокасини, Видал имаше външността и държането на звезден актьор, любимец на публиката — с русите си, винаги старателно сресани коси, с тънките мустачки и непринудената, щедра усмивка на човек, който се чувства уютно в кожата си и е в мир с околния свят. Произлизаше от династия на някогашни емигранти, които бяха натрупали състояние в двете Америки от търговия със захар, а след нейното западане се бяха захванали с друга твърде доходоносна дейност — електрифицирането на града. Баща му, патриархът на клана, бе един от главните акционери на вестника и дон Педро използваше редакцията като игрална площадка, за да убива досадата от факта, че откак се бе родил, не му се бе налагало да работи дори един-единствен ден. Нямаше особено значение, че вестникът губеше пари така бързо, както новите автомобили, които вече щъкаха из улиците на Барселона, пропускаха масло: накичена със знатни титли, династията Видал се бе заела понастоящем да колекционира имения колкото малки княжества в Енсанче2 и банки.

Педро Видал бе първият човек, комуто показах историйките, нахвърляни от мен, докато още бях момчурляк и работата ми бе да разнасям кафета и цигари из редакцията. Той винаги намираше време за мен, четеше писанията ми и ми даваше добри съвети. С времето ме превърна в свой помощник и ми позволи да печатам на пишеща машина текстовете му. Именно той заяви един ден, че ако желая да оставя съдбата си на произвола на онази руска рулетка, наречена „литература“, бил готов да ме подкрепи и да направлява първите ми стъпки. Верен на думата си, сега ме пращаше право в лапите на дон Басилио, цербера на вестника.

— Видал е една сантиментална душа, която още вярва в тия дълбоко чужди на испанеца митове, че трябва да се дава власт на даровитите или пък шанс на ония, които го заслужават, а не на дежурните нагаждачи. Естествено, нали го бие пара̀та, може да си позволи да се прави на мечтател. Ако аз имах една стотна от парите, които на него са му в излишък, щях само да си съчинявам сонети, а птичките щяха да идват да кълват трошици от ръката ми, омаяни от моята доброта и благия ми нрав.

— Господин Видал е прекрасен човек — протестирах аз.

— Дори е нещо повече от това. Цял светец е, защото макар да изглеждате като господин Никой, той вече седмици наред ми дотяга с хвалебствията си за талантливия и работлив изтърсак на нашата редакция. Знае, че дълбоко в душата си съм мека Мария, а на всичкото отгоре ми обеща, че ако ви дам този шанс, ще ми подари кутия хавански пури. А каже ли Видал такова нещо, за мен то е сякаш Мойсей да слезе от планината със скрижалите в ръка и откровението, изписано на челото. В заключение, понеже е Коледа, и за да миряса най-сетне вашият приятел, ви предлагам да дебютирате като истински юнак: напук на всички пречки и мъчнотии.

— Хиляди благодарности, дон Басилио. Уверявам ви, че няма да се разкайвате за…

— По-спокойно, млади момко. Я да чуем, какво мислите за щедрата и безразборна употреба на наречия и прилагателни?

— Мисля, че това е едно срамно деяние, което трябва да бъде класифицирано в наказателния кодекс — отвърнах аз с убеждението на войнстващ новопокръстен.

Дон Басилио кимна одобрително.

— Добре се справяте, Мартин. Имате ясни приоритети. В тази служба оцеляват онези, които имат приоритети, а не принципи. Сега ще ви изложа плана. Седнете и хубавичко си отворете ушите, че нямам намерение да ви повтарям два пъти.