Читаем Границата полностью

- Да ни кажеш какво? - подкани го Дейв. Отново говореше грубо, понеже беше

уморен до смърт и му предстоеше да събере бригада за погребване на жертвите,

включително на обезглавения труп на близък приятел, който все успяваше да си

спомни по някой виц и играеше покер с него и някои от останалите.

Итън заяви:

- Смятам... че аз предизвиках трусовете... - Намръщи се. – Знам, че бях аз.

За момент настъпи тишина. След това Джей Ди го подкани тихичко:

- Итън, нека идем до болницата, ще може да полегнеш и да си починеш, ще ти

дам малко вода и успо....

- Казах, че аз предизвиках земетресението - повтори Итън.

- Да, несъмнено си ти - Дейв си сложи отново шапката и потри наболата си брада.

- О, да, много добре се справи. Прогони сиваците, няма грешка. И почти разруши

комплекса ни, но... хей... нямам против да спя в стая, която всеки момент ще

пропадне. Ако таванът ми не се срути първи. Какво ти става бе, хлапе? Да не си си

изгубил ума с все спомените?

- Спри се, Дейв - предупреди го Оливия. Изправи се. - Итън, искам да придружиш

доктора. Би ли...

- Не, няма да ходя никъде!

Итън пристъпи напред в стаята с такава решителна крачка и толкова

целеустремено изражение, че Кармен Ниега, Ръс Уиткомб и Джоел Шустър

отстъпиха, за да му направят място. Той подмина Джей Ди и спря до ръба на бюрото

на Оливия. На светлината на лампите очите му горяха яркосини и плашеха с

яростната си настоятелност.

- Казвам ви истината. Знаех как да докосна камъните в стената и... не съм съвсем

сигурен... но... видях какво ще се случи в мислите си. Беше все едно давам нареждане

на земята какво искам да направи. Онова, което видях. Само дето... излезе по-силно,

отколкото си мислех, че ще стане. Успявам ли да го обясня добре?

- Не, Итън, не е вярно. То просто се случи, това е всичко. Нямам представа защо е

станало в точно този момент. Извадихме голям късмет. Но ти не си предизвикал

трусовете. А сега наистина искам да слезеш в болницата. Искам да си кротък и да си

починеш, ако можеш.

Джей Ди изсумтя. На хлапето щеше да му е трудничко да отдъхне с всичките

онези ранени, на които трябваше да се обърне внимание. Но все пак можеше да му

даде глътка скъпоценна вода и две приспивателни и с това да си го свали от раменете

за около дванадесет часа.

- Хей, слушайте всички! - провикна се Кит Фалкенбърг от вратата.

Беше към тридесетте, тъмноруса, висока, жилава и в предишния живот бе играла

разпределител във волейболния отбор на Колорадския университет. Говореше

пискливо, задъхана и от възбуда, и от напрежение:

- Чух го от Томи Кордел и след това видях с очите си. Плувният басейн!

Земетресението го е цепнало точно през средата. Само че... той се пълни!

- Какво? - скочи на крака Дейв.

- Басейнът - повтори Кит, зелените й очи буквално грееха на покритото с

мръсотия лице. - Пълни се с вода... от пукнатината! Хайде, трябва да го видите!

Отне им само няколко минути да излязат от изкривения блок и да слязат по

хълма. Оливия крачеше начело. Джей Ди вървеше в ариергарда на групата заедно с

Итън. Около басейна се бяха събрали вече към четиридесет души. Озарена от

жълтата светлини на прииждащото утро, Оливия си проправи път през тълпата,

следвана по петите от Дейв. Видяха същото, което бе зърнала и Кит: в средата на

басейна назъбената пукнатина започваше от сифона и стигаше до плиткия край и

изпод нея се лееше вода. Един мъж - Дейв и Оливия го разпознаха като Пол Едсън,

който в предишния си живот бил музикант в джазбенд и свиреше страхотно на

саксофон - стоеше в плиткия край и се беше навел да докосне бълбукащата вода.

- Студена е - каза Пол. Загреба с шепа и я вкуси. – Мили боже! Мисля, че е

минерална вода!

И други слязоха в басейна да пипнат и вкусят водата. Оливия се спусна по

стълбичките и гребна шепа, след това я поднесе към устата си. Срещна погледа на

Дейв. Каза, останала без глас също Кито Кит преди това:

- Живели сме тук с извор под плувния басейн. През цялото време. Чиста вода! - И

побърза да влезе отново в ролята на лидер, изправи се в цял ръст и си наложи

строгата маска. - Хора, донесете бутилки, кофи или каквато посуда имате под ръка и

ги пълнете! Хайде, побързайте! Кажете и на всички останали да дойдат насам!

Нямаше нужда да се повтаря, а и съдейки по силата на водата, която бълваше от

подземния извор, всъщност нямаше особена нужда да се бърза, като изключим

необходимостта да се изпревари следващия заразен дъжд. Оливия си каза, че им

трябва някакво покривало за басейна, начин да го предпазят от дъжда, и отново

погледна към Дейв, но той вече беше отстъпил назад от ръба.

Беше застанал няколко фута вдясно на Итън и се взираше в момчето. Спомняше

си съвсем ясно как то твърдеше, че „изпитало нужда да дойде тук“, след като го беше