Читаем Границата полностью

Намираха се на около петнайсет фута от вратата, когато Дейв чу звук, подобен на

тихо съскане при изместване на въздух или може би стърженето на малко работещо

двигателче.

Идваше отляво.

Той се обърна в тази посока и вдигна пушката, понеже вече знаеше какво следва.

Воуп се беше материализирал само на няколко фута разстояние. Беше отново

цял и съвършен поне дотолкова, доколкото горгоните успяваха да възпроизведат

маската на човешко същество.

Дейв стреля в лицето на тварта и изби дясната му буза. Преди да смогне да

натисне спусъка втори път, видя устата отсреща да се разкривява в подобие на

триумфална усмивка точно когато шареният шип се заби отдясно в гърдите му. Воуп

дръпна ръката си, а Дейв падна на колене.

Нямаше време за размисъл. С вик на ярост и мъка Оливия изпразни последните

си три куршума в главата на съществото. Воуп се олюля назад, фалшива човешка

кръв плискаше по лицето му. Ръката шиш и тази с абаносовата змийска глава се

гърчеха във въздуха, а металните зъби се стрелнаха напред, за да обхванат и смажат

черепа на жената.

Итън не го допусна.

Гневът му изскочи под формата на масивен сребърен камшик, който на мига

накъса Воуп на парченца. Вече лишеното от емоции лице на пришълеца се разпадна.

Наситнените останки от тялото му литнаха назад в облака прахоляк, пламнаха и се

взривиха на пара.

- Помогнете му... помогнете... - примоли се Итън.

Деримън и Уинслет се наведоха и извлачиха Дейв през стоманената врата. Бийл я

хлопна и щракна двете ключалки.

Оливия бе избухнала в сълзи, стиснала до побеляване пръст върху празния

пистолет. Итън коленичи до Дейв, който се пресегна към него и сграбчи предницата

на ризата му.

- По дяволите - прошепна биячът по-скоро от разочарование, отколкото от болка.

Беше съсипан. Беше се превърнал в жив „Видим човек“ със зейнали към света

вътрешности. Ръката му трепереше и лицето му бе пребледняло като чаршаф. Беше

загубил оръжието и бейзболната си шапка. Пропитата му с пот коса стърчеше във

всички посоки.

Итън се взря в очите му и видя гаснещата светлина.

- Почивай - каза миротворецът.

- Аз., аз...

Дейв не успяваше да проговори, да изкара от устата си смислена реч. А имаше да

казва толкова много! Обхващаше го студ. Толкова имаше да сподели с Итън и с

Оливия! Също и с Джеферсън. Искаше да прегърне за последно Оливия и да й каже

колко я е обичал и уважавал, но знаеше, че няма да успее. Надяваше се тя да го знае -

смяташе, че е така. Тя също коленичи до него, хвана другата му ръка и я стисна

здраво. Беше му все по-трудно да мисли, да осъзнае точно къде се намира и какво му

се случва. Всичко стана толкова бързо... така си каза, докато съзнанието му се

зарейваше... но беше научил едно... животът не е честен и има силни удари, които все

ще те улучат в брадичката, искаш или не.

„Изпитание е“ - каза си. Наистина ли това беше цялата работа? В такъв случай...

надяваше се да е взел изпита.

Хлътналите му очи се спряха на куба в ръката на Джеферсън.

Придърпа Итън към себе си, така че да долепи устни до ухото на човешко момче.

Прошепна:

- Вярвам в теб!

Напусна този свят с тихата въздишка на човек, който е работил здраво цял живот,

видял е много изпитания и мъки, но е познал и радост, и любов в предишния живот.

Напусна света, стиснал здраво същество от друга планета или друго измерение, или

друга реалност и когато животът се оттече от него и ръката му омекна, миротворецът

се изправи с помощта на Бийл. Итън също се чувстваше замаян и несигурен, но не и

победен и обърса сребърните си очи, които се бяха навлажнили. В този миг осъзна

напълно какво е да си човек и остана възхитен.

Оливия се изправи на крака. Загледа се за момент надолу към Дейв, а след това

се обърна към миротвореца. Изражението й отново бе твърдо и на лицето й беше

изписана решителност.

- Направи каквото е необходимо - каза му тя. - Направи каквото можеш!

Намираха се в помещение, в което хирурзите са се приготвяли да проучват телата

на същества от други светове. Имаше дълга зелена керамична мивка, където си бяха

измивали ръцете, преди да надянат гумените ръкавици и да хванат скалпелите си.

Двойни врати водеха към операционната, а голям остъклен прозорец разкриваше

гледка към две маси от неръждаема стомана, осветителните тела над тях и

останалото необходимо оборудване. Итън забеляза две камери, поставени така, че да

хващат всички детайли.

- Протегни куба! - каза на Джеферсън.

Разнесе се приглушеният трясък на поредната експлозия- този път голяма,

някъде на същото ниво. Подът потрепери под краката им. Горгоните и мъглявите

още се занимаваха с вечната си война и щяха до края на вечността да се сражават

върху топките от камък, лед и огън, яхнали границата им.

- Побързай! - подкани го президентът.

Само че нямаше начин процедурата да се ускори, защото въпреки че