Читаем Границата полностью

Дълбоки бръчки се врязваха във високото му и благородно чело. Челюстта му бе

провиснала и докато Джеферсън очакваше отговор, в ъгълчето на лявото око на

Бийл начена тик, който накара цялата половина на лицето му да се гърчи, като че ли

е бил ударен или очаква предстоящ удар и вече трепери при тази мисъл.

- Леон Къшман! - повтори Джеферсън. - Партито в апартамента на Джинджър

Райт, май 1992- ра!

Първата дама, която нямаше нищо общо с Джинджър Райт, застана зад съпруга

си. Наричаше се Аманда, с моминско име Гейл, дъщеря на президента на влиятелна

финансова групировка от Мисури и самата тя - основателка на агенция за връзки с

обществеността, помогнала на Джейсън Бийл да стигне от Щатския сенат до

Овалния кабинет. Тя явно му помагаше и сега - беше се хванала за него така, сякаш

го крепеше да не падне.

- Кой е този човек? - попита Бийл охраната си. Речта му бе някак забавена и

неясна. Тикът продължи и се усили. - Защо е дошъл?

- Сър, моля, останете в покоите си! - обади се Акърс.- Държим всичко под

контрол.

- Държа да зная. Алармите се включиха. Ванс не отговаря, когато му се обаждам,

нито пък Бенет. Настоявам да узная точно какво е положението!

- Сър, моля ви...

- Сержант, след час ще правя по телевизията обръщение към американския

народ. Те заслужават да знаят каква е ситуацията! Президентът вдигна поглед към

тавана, а лявата страна на лицето му се гърчеше като купа с червеи. - Тази аларма. Не

може ли да я спрем?

- Веднага, сър! - отвърна Акърс. Джеферсън видя младия пехотинец да поглежда

към Първата дама и тя кимна едва забележимо. - Ако благоволите да се върнете в

апартамента си, сър, ще изключа тази аларма и всичко ще бъде наред.

- Скоро ще дойдат да ми оправят грима - заяви Бийл.

- Джейсън! - опита Джеферсън отново. - Писах ти! Помолих те за снимка с

автограф! - Досети се какво име беше използвал при няколкото молби, които беше

отправил за снимка с личен автограф, с която да впечатлява Играчите на едро. -

Джеферсън Джерико. Не си ли спомняш?

Президентът отвори уста и после я затвори. Върху погледа му се спусна мътна

пелена.

- Да се прибираме у дома, Манди! - Каза той на Първата дама, която също беше

покрита с бръчки и отслабнала, макар че навремето беше много красива - спортистка,

а не само ловка бизнес дама. Дългата й кестенява коса беше прошарена със сиво и

хлътналите й дълбоко очи бяха празни и с цвят на пепел. Тя поведе съпруга си по

коридора към двойни врати в далечния му край.

- Акс Две Нула - Акърс пробва пак комуникатора си. Обърна се към другия

пехотинец с думите: - Дявол да я вземе тази аларма! - И отново разтърси

устройството: - Кийт, там ли си? Отговори, човече!

- Дани, прието! - разнесе се задъхан глас. На заден фон се чуваше трополене на

преминаващи хора, които тичаха покрай говорещия и го бутаха. - Спокойно ли е при

вас?

- Имаме си нашественик тук, един от новодошлите. Бръщолеви за някакъв

горгон на Ниво три. Каква е истината?

- Имахме пробив.

- Прието. Какво влезе?

- Ще трябва да го видиш, за да повярваш. Едва те чувам, слухът ми е прецакан.

Тук сме затънали в лайна до ушите. Док идва насам. Изгубихме Джаксън, имаме и

още петима в много лошо състояние.

- Изгубили сме Джаксън ли? Как!

- Не мога да говоря, Дани. С ужасно главоболие съм.

- Ясно, но какво се предполага да правя с кучия син тук?

- Задръж го. Ще проведем претърсване на всички нива, така че и при теб

възможно най-скоро ще пратим някого. Край.

- На Ниво три има мъртвец - обади се Джеферсън. - Един от агентите. Горгонът

го уби.

- Ти сядай долу - нареди му Акърс. - Правиш само много бавни движения, ясно?

Опри гръб в тази стена. Дръж си ръцете на тила. Свий крака пред себе си и стой

мирен.

- Познавам президента. Още като студент по право го знам. Какво искаше да

каже с това обръщение по теле...

- Затваряй си плювалника и сядай долу! - вторият пехотинец заби дулото на

пушката си право в лицето на Джеферсън и малката червена лазерна точка светна на

челото му.

Джеферсън седна. И по-нататък щеше да има време да говори с Джейсън Бийл,

ако президентът изобщо си спомнеше за него, а за момента реши да не задава повече

въпроси. Искаше да остане жив и ако двамата пехотинци с пушките щяха да го пазят,

тогава идеално го устройваше да си седи там, където се намира.

* * *

- Дявол го взел! - промърмори Ванс Деримън, докато оглеждаше щетите на

пострадалия гаражен етаж. Как, по дяволите, щяха да махнат оттук този труп? И как

изобщо щяха да ремонтират входа? Бенет беше мъртъв, някои от пострадалите - вече

отнесени към лазарета, целият етаж беше на парчета, горе в небесата горгони и

мъгляви още се сражаваха заради момчето - поправка, извънземното, приличащо на

момче, - което му беше казало, че битката постепенно се измества встрани от Бялото