Следващите няколко секунди минаха като забавени кадри. Младши се метна напред, сякаш нещо го удари в гърба. На лицето му се изписа учудване, а револверът изтрещя. Куршумът мина толкова близо край лявото ми ухо, че почувствах въздушната вълна. Оръжието изтрака на плочките до краката ми. Изведнъж една огромна покрита със старчески петна ръка се показа иззад главата на Младши и покри лицето му. Пръстите се впиха в брадичката и я дръпнаха право нагоре.

Младши падна по гръб. Един мъж го яхна и започна да пръска нещо в очите му. Белокос мъж в униформа…

Беше Серж — старият полицай от охраната на съдебната палата. Видях как вдига огромния си юмрук и чух глухото тупване, когато го стовари върху челюстта на Тестър. Появиха се още униформи, някои кафяви, други сини, и се спуснаха върху Младши като скакалци.

Всичко свърши толкова внезапно, колкото беше започнало. Серж се изправи и се обърна. Направи крачка и клекна до мен.

— Дилард, добре ли си?

Погледнах го за пръв път в очите и осъзнах, че са зелени като моите. Отпуснах глава на плочките и се усмихнах. Милият Серж, моят дърт ангел-пазител. Дори не се бе изпотил.

— Защо ти трябваше толкова време? — оплаках се. — Остави го да ме простреля.

Серж изръмжа. Наведе се и вдигна револвера на Младши, за да го разгледа.

— Не стига, че спасих жалкия ти живот, а единственото, което се сещаш да кажеш, е, че ми било отнело твърде много време. Кълна се, ако имаше още един патрон, щях да довърша работата му.

2 август

11:00

В седем сутринта в сряда филиалът на Федералното бюро за разследване в Тенеси, БРТ, арестува Ърлин Барлоу. Това беше денят, преди Бейкър да се изправи на избори срещу бившия прокурор Лий Муни. Очевидно лабораторните изследвания бяха потвърдили, че кръвта в нейния корвет е на преподобния Тестър. Тя ми се обади веднага щом свършиха формалностите по ареста й. Искаше да отида в затвора.

Куршумът, който ме бе улучил след рикошета, беше пробил четириглавия мускул, забърсал бедрената кост и излязъл навън. Раната беше, както я наричат лекарите, „проходна“. Куршумът беше пропуснал бедрената ми артерия с няколко сантиметра. Ако я беше разкъсал, щях да умра на тротоара от загуба на кръв. Вместо това в болницата почистиха раната, превързаха я и още на следващия ден ме изписаха. Раната туптеше непрестанно, но не се оплаквах, защото алтернативата беше вече да съм на оня свят. Взимах много аспирин, ходех с патерици, а Каролайн ми помагаше в почистването на раната.

Тестър-младши беше арестуван и обвинен в два опита за предумишлено убийство. Вече го бяха откарали в Института по психично здраве „Лейкшор“ в Ноксвил. Изпитвах смесени чувства към Младши. Макар че два пъти се беше опитал да ме убие и в двата случая се бях отървал само благодарение на късмета си, не можех да не си мисля, че и той е жертва. Жертва на опасната смесица от фундаменталисти екстремизъм и бащино лицемерие. Когато е научил за убийството на баща си, очевидно в него нещо е прещракало. А после трябваше да седи по време на процеса и да чуе всичко отначало… Изпитвах сериозни съмнения, че ще му бъде потърсена криминална отговорност. Подобно на Ейнджъл, и той беше толкова травмиран, че вероятно вече не различаваше фината граница между правилно и неправилно.

С помощта на патериците стигнах до адвокатската стая в затвора. Ърлин Барлоу вече седеше на масата. Към нея се отнасяха като към Мейнард Буш — белезници, окови на краката и верига на кръста. Тя обаче караше оранжевия комбинезон да изглежда много привлекателен, въпреки че цветът му се биеше с цвета на косата й.

Седеше на същия стол, на който сядаше Ейнджъл по време на безбройните ни разговори. За моя изненада беше както обикновено весела. Май нямаше да се наложи да вадя носните кърпички.

— Дилард — каза тя, когато се настаних. — Не мога да ти кажа колко се радвам да те видя, захарче. Как се чувстваш?

— Като прострелян.

— Скъпи, толкова съжалявам. Сигурно е било ужасно. Този тип е дори по-луд от баща си.

— Ърлин, съжалявам, че те виждам тук.

— Трябва да ме измъкнеш от това място, драги. Не съм убила този човек.

Колко пъти бях чувал това? Но сега беше различно.

— Зная, че не си.

— Моята малка сладка Ейнджъл ли ти каза?

— Съжалявам, но не мога да говоря за това с теб.

Тя притисна ръка до сърцето си.

— Скъпи, и сама мога да събера две и две. Ейнджъл ти е казала, а ти въпреки всичко я измъкна. Нали затова те наех. Знаех, че си най-добрият.

Най-добрият. Това, че помогнах на една виновна жена да се измъкне, ме правеше най-добър в нашата професия; Запитах се какво ли трябва да направя, за да стана най-лошият.

— Обясни ми нещо — започнах аз. — Няколко седмици преди процеса Ейнджъл имаше възможността да сключи отлична съдебна сделка. Но отказа. Ти нямаш нищо общо с това, нали?

От искрена усмивката й стана изкуствена.

— Когато процесът започна, й предложиха още една възможност. Районният прокурор беше склонен да оттегли обвинението в убийство. Единственото, което трябваше да направи, беше да им каже, че ти си извършила убийството. Но тя не поиска.

— Моето малко сладко момиченце.