Читаем Един невинен клиент полностью

Беше се промъкнал между нас и съдебната палата. Нямаше как да се върнем там, където имаше полиция. Пуснах куфарчето на земята, стиснах ръката на Каролайн и хукнах.

— Какво правиш? — викна тя.

— Тичай, Каролайн! Тестър е зад нас. Мисля, че има пистолет.

Погледнах през рамо към него. Той се беше затичал и тъкмо вдигаше дясната си ръка.

Паркингът зад съдебната зала беше голям почти един акър и покрит с асфалт. Имаше места за стотина коли и винаги беше пълен. Когато с Каролайн наближихме първата редица коли, пистолетен изстрел наруши тишината на летния следобед в най-стария град на Тенеси.

— Джо! Той ще ни убие!

Дръпнах я между две редици автомобили и изкрещях:

— Наведи се! Не вдигай глава.

Изтичахме още петнадесетина метра, преди да погледна назад. Младши беше спрял. Беше разкрачен за устойчивост и се прицелваше, стиснал пистолета с две ръце. Куршумът разби страничното стъкло на колата, покрай която минавахме. Спрях и клекнах зад предния калник. Трябваше да измисля как да измъкна Каролайн от огневата линия.

— Не можем да останем заедно — казах. Целият бях потен и дишах тежко. Очите на Каролайн бяха изпълнени с див страх. Обхванах лицето й с длани.

— Слушай внимателно. Ще хукна да бягам. Той ще ме последва. Аз съм този, когото преследва. Когато ме подгони, ти тичай в обратната посока. В съдебната палата вероятно са чули изстрелите, но за всеки случай използвай мобилния си телефон, за да повикаш полицията. Намери някой да ми помогне!

— Джо! Не…

Не я дочаках да довърши. Изправих се зад колата и спринтирах с все сили към западния край на съдебната палата. Тичах може би пет-десет секунди, преди отново да погледна назад. Младши също се беше затичал, но изоставаше. Вдигна пистолета и стреля, но се беше прицелил прекалено високо. Е, поне Каролайн беше в безопасност. Продължих да спринтирам.

Стигнах до края на паркинга и клекнах зад един пикап. Знаех, че не мога да стоя дълго така, но бях в капан. Паркингът завършваше с бетонна стена, висока поне три метра. Трябваше или да пробягам откритото пространство до главната улица, или да се върна обратно. Ако поемех назад, можех пак да се опитам да се крия зад колите, но Тестър можеше да ме приближи, за да ме обстрелва по-точно, и можеше да успее да ми отреже пътя. Освен това не бях сигурен дали Каролайн е успяла да излезе от паркинга. Ако тръгнех напред, щях да бъда за малко на открито, но ако успеех да стигна до ъгъла на улицата и да завия зад аптеката…

Побягнах към улицата.

С периферното си зрение го видях заел стрелковата си стойка. Четвъртият куршум изпищя покрай ухото ми. Затичах на зигзаг. Група туристи стояха на ъгъла пред съдебната палата, сочеха и викаха. Стори ми се, че зърнах нещо кафеникаво. Заместник-шериф? Господи, дано да беше някой от заместниците! Четири изстрела. Колко патрона имаше този?

Вече наближавах малката аптека на ъгъла. Мина ми през ума да вляза вътре, но не исках да попадам в капан и да застраша нечий друг живот. Ако успеех да завия зад сградата, тя щеше да ми послужи за щит, докато успея да намеря скривалище или да свърна в някоя уличка и да чакам, докато не се появи полицията. Точно когато вече завивах зад ъгъла, петият куршум се заби в тухлите до мен, рикошира и попадна в лявото ми бедро. Не почувствах никаква болка, но силата на удара ме извади от равновесие и се проснах по очи. За секунда останах на земята, защото се бях замаял, после се опитах да стана. Обаче кракът ми не искаше да действа. Запълзях. Плочките под дланите ми бяха топли. Почти пареха.

От другата страна на улицата хората пищяха и крещяха и знаех, че Тестър ме наближава. Чух сирени. Моля те, Господи, накарай ги да побързат! Една от плочките на тротоара се клатеше. Измъкнах я с пръсти. Претърколих се по гръб точно в мига, когато Младши излезе иззад ъгъла на по-малко от три метра от мен. Държеше оръжието насочено напред. Видя ме проснат на земята и забави ход. По челото му блестяха капчици пот. Ъгълчетата на устата му леко се повдигнаха.

Хвърлих плочката, но го пропуснах с няколко сантиметра. Той направи още две крачки и се изправи над мен, точно както бях направил аз, когато онази нощ отидох в къщата му. Погледнах оръжието. Беше револвер с шест патрона. Бях преброил пет. Оставаше му още един патрон.

— Затова бащите трябва да изядат синовете си сред тях, а синовете бащите си — забуботи той. — И аз ще ги съдя и това, което е останало от тях, ще разпръсна по ветровете…

Запълзях назад на лакти, влачех окървавения си и безполезен крак. Бях се вторачил в Младши и очаквах изстрела и мрака след него. Очите му бяха диви и той продължаваше да нарежда, но думите вече бяха неразбираемо ломотене. Вдигна ударника с палец. Ръката му трепереше. Замръзнах.