Читаем Един невинен клиент полностью

Мобилният телефон на специален агент Филип Ландърс започна да звъни малко преди десет сутринта, точно в мига, когато той пъхаше в устата си тортила с пълнеж „Соник“. Обаждаше се Бил Райт, специалният агент, който отговаряше за клона на Бюрото за разследване в Джонсън Сити, Тенеси. Бил беше началникът на Ландърс. Не че тоя тъп подмазвач го биваше за началник. Ландърс трябваше да е на неговото място. По негово лично мнение той беше най-умният, трудолюбив и красив агент от клона на ФБР в Тенеси. Обаче той вярваше, че съвсем скоро ще получи своя шанс, защото Райт се готвеше да се пенсионира.

— В мотел „Бъджет“ има труп — започна Райт, докато Ландърс бавно дъвчеше и зяпаше непълнолетната келнерка с ролкови кънки. — Мъж. Намушкан. Това е всичко, което зная. Обадих се на криминалистите. Сигурно вече са тръгнали.

Полицията в Джонсън нямаше щатове за криминалисти, затова убийствата се прехвърляха на БРТ. Ландърс спокойно довърши тортилата. Нямаше защо да бърза. Трупът вече беше изстинал.

Пристигна на паркинга на „Бъджет“ половин час след получаването на обаждането. Там вече имаше шест патрулки. И на шестте бурканите святкаха, сякаш полицаите, които ги управляваха, вършеха някаква работа. Патрулиращите полицаи винаги удивяваха Ландърс. Можеха да стоят с часове на някое местопрестъпление, да се помайват и да клюкарстват, с надеждата да се докопат до късче информация, която да споделят с колегите си. Ако извадеха късмет, успяваха да зърнат тялото и когато се прибираха, разказваха на жените или гаджетата си отвратителните подробности.

Ландърс отвори багажника на колата си, извади латексови ръкавици и тръгна по стъпалата към стая №201. Вън беше облачно и ръмеше, но въпреки това му трябваха няколко секунди, докато очите му се приспособят към сумрака в помещението. Щом прекрачи прага, веднага подуши миризмата на кръв. Погледът му се плъзна наляво. Над леглото се беше надвесил Джими Браун, смахнат бял боклук с остригана глава, който след двадесет години бачкане се беше издигнал от патрулен полицай до детектив в полицията на Джонсън. На леглото бе проснато нещо, което приличаше на бял мъжки кит. Много блед мъжки кит. Човекът беше чисто гол и лежеше по гръб. С патраво разкрачени крака и разперени ръце. Проснат и покрит с черна засъхнала кръв.

— Е, толкова по въпроса за достойната смърт — отбеляза Ландърс.

Браун го погледна неразбиращо. Дори не се усмихна. Как бе възможно да не се усмихне? Та това си беше доста смешно. Ландърс го отдаде на дребнава завист.

— Къде са тия от съдебната медицина? — попита Браун.

— На път. Ще дойдат след около час. — Съдебномедицинският екип на БРТ идваше от Ноксвил, който бе на сто и петдесет километра в западна посока, и покриваше цялата източна половина на щата. Щяха да цъфнат с модерната си подвижна лаборатория, облечени в красивите си бели униформи. Благодарение на телевизионните филми за съдебните медици до един се смятаха за звезди.

— Та кой е този красавец? — попита Ландърс.

Браун извади бележника си.

— Регистрирал се е като Джон Пол Тестър и е посочил адрес в Нюпорт, който се потвърждава от талона в жабката на колата му. Портфейлът му липсва — ако изобщо е имал портфейл. Управителят твърди, че се е регистрирал вчера късно следобед. Казал, че щял да проповядва на евангелистка среща, и попитал къде може да хапне хубав хамбургер. Управителят го посъветвал да иде в „Пърпъл Пиг“. От полицията ще получим снимката от шофьорската, така че ще можем да я показваме и да поразпитаме.

Ландърс се запита за какво му е на Браун бележникът при това кратко обобщение. Този тип наистина беше тъп. Заобиколи леглото, за да огледа дебелия кит. По тялото имаше поне десетина рани от нож, съсредоточени около врата и гърдите.

— Значи проповедник, а? Май някой не е харесал поучението.

— Това е най-малкото — вметна Браун. — Пишката му я няма.

— Леле! Сериозно? — Заради кръвта Ландърс не беше забелязал тази подробност. Погледна между краката на кита. Там не се виждаше нищо, освен тъмночервена лепкава каша. Който и да му бе отрязал патока, сигурно се бе потрудил здравата. Ландърс си помисли, че с тоя тумбак китът всъщност вероятно отдавна не е виждал собствената си пишка.

— Има и още нещо — продължи Браун. — Тази заран някаква жена звъннала в шерифската служба. Живее до моста „Пикън“ и котката й се върнала с малък подарък. Човешки пенис. Вероятно е на този юнак тука.

Логиката му беше смайваща.

— Имаш ли някаква представа откога е мъртъв? — попита Ландърс.

— Студен и вкочанен. Бих казал, че става дума за повече от осем часа.

— Охранителни камери?

— Само при рецепцията. Няма нито на паркинга, нито някъде другаде.

На вратата се почука и влезе един патрулен полицай, носеше снимка 9×13 на мъртвия. Подаде я на Браун и той я връчи на Ландърс и изръмжа:

— Действай де. Да помагаш ли си дошъл, или да зяпаш?

— Твоето желание е заповед за мен едва когато случаят официално бъде прехвърлен в моята градинка.

Браун го погледна мръснишки.

— Защо не се разходиш със снимката до „Пърпъл Пиг“ и не поразпиташ?

— Готово — съгласи се Ландърс. — Нещо друго?