Нямах сериозни рани. Ребрата и гърдите ме боляха, но явно нямах счупени кости. По лицето ми се стичаше нещо топло. Кръв. Бях се порязал над лявото око, но май не беше сериозно. Погледнах нагоре към брега и чак сега осъзнах от каква височина е паднала колата. Трябваше да се радвам, че съм жив.

Отне ми поне десет минути, докато изпълзя по каменистия склон до пътя. Починах си няколко минути свит в един храсталак. Минаха няколко коли, но ме беше страх да се изправя и да помахам, защото се опасявах да не би Младши да се върне. Най-накрая събрах смелост да стана и да тръгна по асфалтирания път. Знаех, че на около миля има къщи. Много скоро съжалих, че си бях изул обувките.

Докато крачех по асфалта с мокри чорапи и стичаща се по лицето ми топла кръв, се запитах дали Младши си мисли, че е успял да ме убие? А Каролайн и Лили? Дали нямаше да нападне и тях? Сърцето ми подскочи. Затичах.

След малко стигнах до една ферма доста навътре от пътя. Почти всички прозорци светеха. Докато се качвах по стълбите, се погледнах и видях, че ризата ми е подгизнала от кръв. Запитах се как ли ще ме посрещнат — непознат с риза цялата в кръв, бос, но с вратовръзка.

Почуках. Отвътре залая куче и след малко една жена съм седемдесетте дръпна пердето на прозорчето на вратата и се взря в мен през кръглите си очила. Побелялата й коса беше прибрала в стегнат кок. На лицето й се изписа ужас. Явно видът ми беше много по-страшен, отколкото бях предполагал.

— Какво искаш?

— Катастрофирах — отговорих. — Може ли да се обадя по телефона?

— Пиян ли си?

— Не, госпожо.

Тя ме огледа.

— Вир-вода и бос. Къде ти са обувките?

— Във водата. Колата ми падна в езерото. Трябваше да изляза с плуване.

— Вкарал си колата си в езерото? И защо бе, глупако?

— Без да искам, госпожо. Злополука. Моля ви, просто ми донесете телефона тук на вратата. Много ще съм ви благодарен.

— Тече ти кръв като на заклана свиня.

— Знам. Ударих си главата.

— Как се казваш?

— Дилард. Джо Дилард.

— Дилард? Имаш ли нещо общо с Хоби и Рина Дилард от Сулфур Спрингс?

— Не мисля. Моля ви, госпожо, имате ли телефон? Мога ли да го използвам?

— Е — каза тя, след като помисли малко, — всъщност не приличаш на бандит.

Отвори вратата и аз залитнах вътре. Сигурно причината да ми отвори беше вратовръзката.

16 юни

23:00

Каролайн и Лили дойдоха да ме вземат. Като ме видя, Лили се разплака. Щом тръгнахме и положението малко се успокои, им разказах какво се е случило и кой според мен ме е избутал в езерото.

— Какво ще направиш? — попита жена ми.

— Не съм сигурен. Мисля, че ще започна с полицията.

По мобилния й телефон се обадих на 112 — моят беше в колата на дъното на езерото. Разказах на диспечерката какво се е случило и че пътувам към болницата. Тя ми отговори, че ще пратят хора.

Нападението беше под юрисдикцията на шерифската служба на Вашингтон Каунти. Докато лекарят шиеше сцепената ми вежда, дойде един детектив и застана до медицинската кушетка.

Нараняванията ми се състояха в натъртена гръдна кост, няколко натъртени ребра и петсантиметров срез над лявата вежда. Лекарят покри лявото ми око, докато шиеше, така че можех да виждам изпратения да ме разпита детектив само с дясното. Казваше се Сам Уайзман. Беше над два метра и сигурно тежеше поне сто и петдесет килограма. Освен това беше невъзпитан и не си направи труда да скрие, че не ме харесва. Причината за тази неприязън се криеше в една подсъдима, която бях защитавал преди няколко години. Група тийнейджъри бяха потрошили една баптистка черква. Всички стъкла бяха избити, а олтарът залят с боя, горчица и всичко, което бяха успели да намерят. Повредите възлизаха на петдесет хиляди долара. Сам залови един от извършителите и за лош късмет на моята клиентка, петнайсетгодишната Долорес Маккини, потрошената черква се оказа същата, която Сам посещавал всяка неделя с майка си.

Сам настояваше, че всички участвали малолетни трябва да бъдат задържани поне за една година. Сметнах това искане за неразумно, защото клиентката ми беше добра ученичка, нямаше други простъпки, призна си всичко и се разкая, а родителите й бяха готови да платят своя дял от щетите на черквата. Момичето се призна за виновно във вандализъм и аз наех психолог, който да присъства на заседанието, когато щяха да се четат присъдите. След като чу колко са изпили децата и че са откраднали пиячката и хапчетата от собствените си родители и показанията на доктора за междугрупов натиск, който превръща младежите в банда, съдийката осъди всички на изпитателен срок. Сам обвиняваше за това мен.

Докато лежах на кушетката, преразказах тазвечерните събития на Сам: и за сина на Тестър, и какво се бе случило в съдебната зала след предявяването на обвинението на Ейнджъл. Проблемът беше, че и в двата случая не бях видял човека, който караше доджа. Дори не знаех номера му.

— Не мога да взема заповед за арест на основата на разказаното от теб.

— Знам.

— Мога да разбера къде живее и ще питам шерифа дали ще ми позволи утре сутринта да отида да поговоря с него.

— Съмнявам се, че ще признае нещо.