Читаем Един невинен клиент полностью

Когато свърших с Мейнард, вече минаваше девет вечерта. Мракът се сгъстяваше, но времето беше ясно и топло. Звездите проблясваха над паркинга на затвора. Исках да се прибера бързо, защото бях уморен, така че поех по краткия път, покрай езерото Бун. Докато карах с отворени прозорци, започнах да си мисля как ли се оправя Ейнджъл. Беше затворена заедно с убийци, насилници на деца, наркомани, крадци, проститутки и измамници. Същото важеше и за Сара, но тя беше корава като камък. Сигурно беше невероятно трудно за младо момиче. Представих си какво ли е да си по цял ден зад решетките и през останалото време да те подкарват като овца, да ти се подиграват, да те заплашват и другите затворници, и надзирателите, да си подложен на всякакви физически неудобства и да нямаш никаква възможност да се усамотиш. А ако наистина беше невинна? Тази мисъл ме накара да потреперя.

На половината път до вкъщи забелязах фарове в огледалото за обратно виждане. Приближаваха се бързо. Помислих да отбия встрани, за да пропусна колата, щом толкова бърза, но се намирах на тясна отсечка, пълна със завои и стръмнини. От дясната ми страна имаше назъбени скали, а от лявата на около десет метра под пътя се простираше езерото.

Когато се приближи на пет-шест метра, колата зад мен пусна дългите и свалих огледалото за обратно виждане надолу, за да не ме заслепи. Намалих и погледнах в страничното огледало. Автомобилът буквално се беше залепил за мен.

Започнах лекичко да натискам спирачките, за да накарам онзи отзад да увеличи дистанцията. Той обаче не го направи. Дадох газ в един остър завой, но едва не изгубих контрол, защото стъпих на участък, осеян с чакъл. И точно това автомобилът отзад ме бутна.

— Мръсен кучи син… — Набих спирачките и спрях със скърцане на една къса права отсечка. Под седалката държах стара алуминиева бейзболна бухалка и наистина имах намерение да я използвам срещу оня гадняр в задната кола. Посегнах да я извадя.

С внезапен силен трясък колата подскочи напред. Извърнах се и погледнах през задния прозорец, но заради заслепяващата светлина на фаровете не можех да видя каква е колата. Онзи започна да ме бута по пътя. Сграбчих волана и натиснах спирачките. Гумите заскърцаха, но онзи бавно ме избутваше към езерото. Опитах се да завъртя волана надясно, но онзи зад мене беше забил бронята си в левия ми заден калник и ме обръщаше.

Миг по-късно усетих как дясната предна гума стъпи на банкета. Беше ме завъртял почти на сто и осемдесет градуса. Погледнах и най-сетне успях да видя колата, която ме буташе. Сребрист додж. А после дясното колело пропадна и се преобърнах. Главата ми се удари във волана, в очите ми избухна ярка светлина. Чух нещо като плясък, може би взрив, и си помислих, че умирам…

После — мълчание и покой. Нечии пръсти нежно ме милваха по челото.

— Джо — каза някакъв глас. — Джо, скъпи, време е да ставаш. Хайде, скъпи, трябва да ставаш. — Гласът беше на Каролайн.

Събудих се от грохота на водопад. Беше тъмно и жена ми я нямаше. Бях наклонен силно надясно и нещо ме стягаше през гърдите. Вдигнах ръка да опипам какво е. Беше предпазният колан. Нещо опираше в лицето ми. Въздушната възглавница. Очите ми вече свикваха с тъмнината — и чак сега си спомних, че доджът ме бе избутал от пътя. Бях в езерото и онова, което чувах, не беше грохот на водопад, а плисъкът на нахлуващата през отворения десен прозорец вода. Докато се мъчех да откопчая колана, колата се люшна и водата нахлу и през моя прозорец.

— Няма да се удавя! — казах високо. — Няма да се удавя в това шибано езеро!

Разкопчах колана, измъкнах се изпод въздушната възглавница и се преместих между двете седалки. Водата нахлуваше на мощни струи през двата прозореца и нямаше начин да изляза. Знаех, че трябва да изчакам, докато камионетката потъне. Огледах се трескаво. Фаровете още светеха. Виждах как се издигат мехурчета. Свалих си обувките. Водата продължаваше да нахлува с клокочене в купето.

И тогава настъпи мрак. Водата започна да ме залива. Беше толкова студена, че направо ми спря дъха. Вдигнах лице към тавана и когато купето най-накрая се напълни, поех дълбоко дъх и се измъкнах през десния прозорец. За миг нямах никаква представа накъде да плувам.

Сетих се за мехурчетата на светлината на фаровете. Мехурчетата се издигат, Джо! Последвай ги! Изпуснах малко въздух и усетих как мехурчетата се издигат покрай лицето ми. Заритах с крака и след секунди изскочих на повърхността.

Цареше призрачна тишина, но луната хвърляше достатъчно светлина, така че можех да различа очертанията на брега. Намирах се на около пет-шест метра от стръмния скалист бряг, от който бях избутан.

Погледнах нагоре, за да видя дали онзи, който се бе опитал да ме убие, още е там. Знаех, че е Тестър-младши, но нито видях, нито чух нещо.

Бун е планинско езеро и водата е леденостудена. Зъбите ми започнаха да тракат, ръцете и краката ми се разтрепериха. Заплувах към брега, хванах се за един надвиснал храсталак и се измъкнах на скалистия бряг.