Читаем Един честен човек полностью

Изриъл се извърна с лице срещу косо биещия дъжд. Не беше кой знае колко силен, истинската буря идваше след него.

— Чий, по дяволите, е бил деветмилиметровият? — попита той.

— Представа нямам.

— Открили са го на яхтата, така ли?

— Не. Казват, че на яхтата нямало пистолети.

— Според теб мога ли да убедя някого, че един от трите не е бил мой?

Мълчание. После тя каза:

— Ще измислим нещо. — Звучеше колебливо.

— Разбира се.

— Май открихме твоя приятел с частния самолет.

Изриъл изправи гръб.

— Кой е той?

— Джеймс Робърт Найт. Негов дядо по майчина линия се е казвал Карузо.

Нищо чудно, че Карузо го бе лъгал с такава лекота. Семейната му история сигурно беше правдиво предадена. Доктрината — положително.

— Как се добра до него?

— Спомних си, че ти ми разправи как специализирал в „Смитсониън“ и как това ти направило впечатление сред останалите подробности, с които те затрупал. Затова отделих доста време да проуча завършилите програмата по съдебна антропология. — Тя се изсмя. — Можех да си спестя това време и да започна с нещо по-лесно: той е съдружник в същата фирма като Джей Наш, охранителя, застрелян на „Мерео“. Ако съм открила верния човек, разбира се. Трябва да ти покажа снимката му.

— Дядо по майчина линия на име Карузо, завършил „Смитсониън“ и работил с Наш? Трябва да е той. Не си е дал труд да си измисли убедителен псевдоним и не вярвам да му пука особено, че може да го разкрия. Въобразява си, че действа на различно ниво и че аз нямам значение.

— Съгласна съм, но въпреки това ми трябва потвърждение. Какво правиш сега, къде си?

Той вдигна поглед над носа на бащината си лодка.

— Навън, стоя на открито.

— Влез си у дома. Днес се покрий, аз ще намеря начин да дойда. Бъди готов за снимачни екипи обаче. За следобед има свикана пресконференция. Достатъчно хора са наясно с вчерашния обиск на имота ти, така че може да бъдеш посочен като лице, представляващо оперативен интерес. Не заподозрян. Не биха използвали тази дума.

— Сякаш има значение.

— Има.

— В съдебната зала може би. Но за общественото мнение? Не. За този остров? Категорично не.

— Просто ти казвам да бъдеш подготвен.

— Разбира се. Подготвен. Ясно.

— Затова трябва да поговорим. Не можем да изчакваме всичко да приключи. Вече не. Твърде голямо е и се развива бързо. Готова съм да поема отговорност.

— Готова си?

— Доколкото мога.

Хайде пак, помисли си Изриъл. И понеже имаш алиби за нощта на убийствата, и понеже не си давала на никого пистолет, за какво по-точно можеш да поемеш отговорност, Салазар?

— Изриъл?

— Да?

— Трябва да прекъсвам. Ще държим връзка. Пази се, мълчи си, бъде умен. Скоро ще се видим.

— Добре. И… благодаря ти, Салазар, за проверката.

— Ще измисля начин да не те накисна, Изриъл. Обещавам ти.

— До скоро — каза той.

Телефонът в ръката му занемя. Той го свали надолу и се загледа в дисплея, покрит с пръски дъжд, като се питаше какво ли би означавало да е посочен като оперативно интересно лице в разследване на масово убийство. И си мислеше, че с пистолетите на баща му са убити поне трима души. Откъде ли имаше баща му тези пистолети? Може би ченгетата изобщо нямаше да успеят да проследят чии са. Никой не знаеше за него освен мъртвите жени.

А сега и Салазар.

„В движение ли си?“, бе го попитала минути след като той стъпи на лодката на баща си.

Но освен това бе отделила цял ден, за да събира информация, както я бе помолил: за балистичната експертиза и за Карузо. Дали това беше доказателство, че може да ѝ има доверие, или поредният трик от торбата ѝ с трикове?

Той погледна към някогашната работилница за лодки и видя прогнилата пейка, на която бе седял вечер дядо му; в този момент повече от всичко на света му се искаше да познава едно-единствено човешко същество, на което да се довери изцяло, без колебание.

Само че светът не беше това, което му се искаше. Вече не, поне за него. Той изключи телефона, остави го в кабината заедно с бейзболната си шапка, после слезе от моторницата и тръгна към бакалията на Дар.

Хората излизаха от нея тичешком, за да изпреварят бурята. Твърде късно. Той влезе подгизнал и зачака Дар да маркира покупките на жената пред касата. Задържа ѝ вратата, за да излезе, видя я как наведе глава и вдигна качулката на якето си. Забеляза, че му хвърли познатия подозрителен поглед.

В магазина останаха само той и Дар.

Тя го погледна, оцени пораженията от побоя и каза:

— По-зле е, когато те предупреждавам, нали? Може би, ако си бях мълчала, щеше да идеш някъде другаде. Но щом ти казах, че те чакат, това реши нещата.

— Не беше така.

— Хайде бе.

— Имаш от онези телефони за временно ползване, нали?

— Еднократните?

— Викай им, както искаш. Може ли да си купя такъв?

Тя свали един телефон от лавицата зад тезгяха. На вид беше същият като онзи, който му бе дала Салазар.

— Виждала ли си днес Стърлинг на острова? — попита Изриъл, докато Дар маркираше покупката му и той ѝ подаваше картата си.

— Не съм.