Читаем Един честен човек полностью

Лаймън се огледа наоколо, като се питаше: Какво съм направил? Но в кухнята нямаше нищо нередно. Никакви пропуснати домакински задължения, никакви откраднати пари, никаква вода, налята в бутилката с водка, за да я разреди. Грешки, които бе допускал в миналото, но нямаше да допусне никога вече. Защо тогава баща му го гледаше така?

— Всичко наред ли е?

— Всичко наред ли е? — повтори отново баща му пискливо. После гласът му падна до обичайната си височина, до онзи познат гърлен тембър, до онзи зъл тон, с който той каза: — Не, не всичко е наред. Имам луд извратеняк за син, а това, момчето ми, май не е никак наред.

— За какво говориш?

Баща му извърна глава встрани, после сведе поглед към пода, сякаш там имаше нещо много интересно. Пясъчнорусата му коса беше оредяла на темето и отдолу се виждаше червеникава луничава кожа. Остаряваше, липсваше му живец. Но все още беше силен. И бърз. Силен и бърз.

— Какво, по дяволите, си правил с нещата на майка си? — попита той.

О, не. Пластмасовият леген под леглото. Как ли бе забелязал? Лаймън го гледаше онемял, докато изведнъж се сети: таблетките. Между старите дрехи имаше скрити шишенца с таблетки.

— Ти си едно болно перверзно дете, да ровиш из онези неща — каза баща му с нисък глас. — Гащи и сутиени, на майка ти гащите и сутиените.

— Не! — извика Лаймън. — Няма такова нещо, за бога, престани, моля те, просто престани!

В очите на баща му проблесна нещо като смътна надежда.

— А, така ли! А къде са? Ти си отмъкнал целия шибан леген, къде е той сега?

Легенът беше при Секира. Той нямаше как да му каже това, а не беше и достатъчно добър лъжец, за да измисли своевременно друго обяснение.

— Къде е? — изрева Кори, който вече си сваляше колана и навиваше дебелата ивица говежда кожа около юмрука си.

Лаймън погледна към вратата. Баща му забеляза това.

— О, дори не си и помисляй да бягаш.

Лаймън нямаше нужда да мисли, след като можеше да направи нещо по-добро. От мястото, където се намираше сега, щеше да мине през вратата много преди баща си. Кори беше бърз, но не чак толкова. Ако Лаймън се добереше до двора, щеше да е в безопасност.

Проблемът беше къде да отиде. Баща му беше трезвен, което означаваше, че ще го търси и накрая ще стигне до къщата на Пърсел, където се криеше Секира.

Лаймън престана да поглежда към вратата.

— Ще ми кажеш какво, по дяволите, си направил. — Кори млъкна, за да изплющи с колана по масата; звукът беше като от удар с камшик. — И гледай да е истината. Защото, ако ми кажеш една лъжа, дори само една, ще вадят трупа ти от океана. Ще те убия, без да ми мигне окото. Нищо че си ми син, ще те убия.

— Изгорих го.

Баща му замръзна на място. Наклони глава на една страна, като се взираше в лицето му, за да разбере дали лъже.

— Изгорил си го?

Лаймън кимна.

— Ти се будалкаш с мен.

— Не. Запалих го и го хвърлих в каменната кариера. Сложих вътре един камък, за да потъне и да не го виждам повече. Там е, някъде долу.

Баща му се намръщи, не знаеше дали да му вярва.

— Защо, по дяволите, го направи?

Лаймън се замисли какво да отговори. Какво би желал да чуе баща му. Докато се питаше, Кори пристъпи към него, убеден, че го е хванал в лъжа, и тогава той намери верния отговор:

— Защото само това беше останало от майка ми, а… абе майната ѝ.

Кори се спря. Свали ръката си и коланът увисна във въздуха.

— Така ли?

Лаймън закима яростно и по бузите му потекоха горещи сълзи.

— Остави ме при теб — прошепна той, като гледаше баща си в очите. — Така че да върви по дяволите! Ако открия още нещо нейно в къщата, ще изгоря и него.

Баща му се изсмя. Смехът излезе от гърлото му като лай.

— Я гледай ти! — каза той.

Лаймън видя, че баща му е повярвал на лъжата, и тогава разбра нещо, което му дойде като откровение: не е трудно да пробуташ една лъжа, стига да отговаря на онова, което чувстваш. А то може би е по-важно от истината.

— Дай ми нещо нейно — прошепна с треперещи устни той, — и само гледай как ще го изгоря.

В очите на Кори проблесна отвратителна гордост.

— Май ще излезе човек от теб в крайна сметка — промърмори той. — Виж ти, виж ти…

За момент Лаймън си помисли, че всичко е приключило. Не побягна, а каза лъжа, която мина, всичко беше наред.

И тогава баща му го удари през лицето с колана.

Първият удар беше толкова бърз и неочакван, че той дори не успя да вдигне ръка. Коланът изплющя върху бузата му и ожули носа му. В следващия миг вече беше приклекнал и закрил лицето си с ръце, а баща му отново замахна с колана, този път с токата напред, и го улучи по ухото и тила.

Лаймън падна на пода. Беше на някакви три стъпки от вратата, можеше да сграбчи бравата, да я отвори и да побегне, но… не би ѝ причинил това. Не. За нищо на света. Затова покри главата си с ръце и се сви на топка, като се опитваше да се смали, да се превърне в колкото може по-малка мишена, и остана на място, за да си понесе боя. Ударите се сипеха главно по гърба и по задника му и още един-два по главата, които ръцете му до голяма степен поеха.