— Вече ми го каза, докато бях още в затвора, помниш ли?

Тя извърна поглед встрани.

— И ме изкара оттам — продължи той. — Каза ми, че можеш да го направиш, и го направи. Сигурно си казала все на някого за мен.

— Знаят, че си мой информатор, само дето им казах, че е по разследване за наркотрафик. През годините сме работили по убийства, свързани с междущатски наркотрафик, та им казах, че ми е нужен информатор, който е бил на топло и който се връща обратно в техния свят.

— Обратно в техния свят? С други думи, ти си им казала, че очакваш да се върна към хероина и хапчетата? Бивш наркозависим, който вероятно ще изпадне в релапс, но би могъл да снася на полицията?

Тя се размърда неловко на стола.

— Това беше най-добрата история, която можех да ти измисля. Най-чистата.

Най-чистата история: Изриъл не се е променил и никога няма да се промени. Спомни си думите на Карузо, че светът съставя неговата история, която той би могъл да дооформи или да наблюдава, докато други я оформят вместо него. Тогава той нямаше представа, че това вече се случва благодарение на единствената жена на земята, в която бе вярвал.

— Възнамерявах да превключа бързо на по-висока скорост — каза Салазар. — Щом съберях доказателства, че тук се върши трафик на хора, щях да доведа докрай всичко, по което се правех, че работя. Без доказателства обаче? Щях да отправя чудовищни обвинения, а после… — Тя си пое дъх и продължи: — Щеше да се наложи да разкрия някои неща за живота си, които гледам да пазя в тайна. Не се боя да ги разкрия, те не са се случили по моя вина, не са мои недостатъци. Но не ми е лесно да ги споделям. Бях си въобразила, че поне ще ги споделя по начин, който да си струва. Разбираш ли това? Въобразявах си как казвам, че имам нужните доказателства, за да унищожа Стърлинг и всички около него. Тогава и само тогава бих разказала и историята на моя живот.

На лицето ѝ беше изписана такава печал, че му се прииска да докосне бузата ѝ с нежна ръка, да повдигне леко брадичката ѝ, за да го погледне в очите и да ѝ каже, че я разбира. Едновременно с това искаше да я зашлеви през устата и да я изгони от дома си. Мислеше си дали би могъл да я намрази; знаеше, че може да я обича.

Пльок, пльок, пльок. Кранът капеше и водата се смесваше с кръвта му.

Той каза:

— Надявала си се да имаш време да сглобиш всичко.

— Да.

— Но не си очаквала няколко души да бъдат убити.

— Не.

— Само че бяха. А сега аз съм на мушката.

— Ще дам показания в твоя защита — каза тя.

— Показания за какво?

— За всичко, което съм направила. За всичко, което съм те карала да правиш.

— Ти не разбираш главното, по дяволите. Какво си правила през нощта, когато са загинали онези на „Мерео“?

— Работех.

— На континента?

— Да.

— В такъв случай не знаеш нищо за станалото онази нощ. Кой е бил на яхтата, кой какво е вършил, къде са отишли после. Не знаеш и аз къде съм бил и какво съм правил.

— Знам, че не си убил никого.

— Но не можеш да свидетелстваш за това. Можеш да кажеш, че не мислиш, че съм убил някого, но не и да докажеш, че не съм.

— Не, не мога.

— Значи не си в състояние да дадеш показания за нищо съществено, по дяволите. Аз още вися гол във въздуха, съвсем сам.

— Ще оправя нещата.

— Махай се.

Тя не помръдна.

— Махай се от къщата ми, дяволите да те вземат — каза той, произнасяйки всяка дума с равен и отчетлив тон. — Искам да помисля, без да чувам гласа ти. Достатъчно съм го слушал и сега си плащам за това.

Салазар направи гримаса и тялото ѝ се сгърчи.

Изриъл остави мълчанието да се проточи, докато накрая тя кимна, стана и бутна стола обратно под масата.

— Дойдох тук, защото нямах друг избор. Това беше единственият начин да ти го кажа.

Извинителният ѝ тон го вбесяваше. Това не беше жената, която познаваше. Жената, на която се бе доверил.

— Какво искаш да направя? — попита го тя.

— Не знам.

— Трябва да вземем решение.

— Не тази вечер — каза той. — Заслужил съм си правото да помисля няколко часа.

— Ще оправя всичко — каза отново тя. — Сериозно. За начало трябваше да ти кажа истината.

Той не отговори. Не вдигна глава. Чу я да отваря и затваря вратата, като през цялото време не отмести поглед от окървавената кърпа и ожулените си ръце.

35

Лаймън седеше на масата, мъчеше се да не мисли за Секира и да съсредоточи вниманието си върху страницата в оръфаното издание на „Куджо“, когато сянката на баща му падна върху книгата. Изобщо не го бе чул да се връща в кухнята. Кори обикновено ходеше из къщата като на състезание по маршова стъпка, така че Лаймън се сепна и изплаши, като внезапно го видя, надвесен над него, да го гледа изпитателно. Беше свалил суичъра си и бе останал по тениска. Мускулите на загорелите му ръце изпъкваха. Погледът му беше празен, студен и смущаващо трезвен.

— Здрасти — каза Лаймън; гласът му прозвуча плахо и пискливо.

— Здрасти — повтори баща му с още по-тънък гласец, като на уплашено момиченце.