А тя вече притежавала онази твърдост, която се развива след години на ужасни травми; искала да запази онова, което ще ѝ върши работа, и да унищожи останалото. Защото имала цел. Да бъде закрилник — някой, когото самата тя никога не била имала.

Приемните ѝ родители се преместили да живеят в Пенсилвания. Водили я известно време на психолог. Завършила колеж, после полицейската академия, после си намерила работа във Флорида. Искала отново да види палмите, да усети топлия вятър по лицето си. Възнамерявала да се задържи там, но когато оставала насаме със себе си, си спомняла за плуването в ледената вода някъде край брега на Мейн. Спомняла си за острова.

— Готов ли си да чуеш кое е най-смахнатото в цялата история? — попита тя, докато ронеше трохи от неначенатия си сандвич. — Запазила бях много хубав спомен от самия остров. Защото за един миг, когато стигнах до него, ми се стори като убежище. Като спасение.

— Салвейшън — каза той. — Спасение. Оправдал е името си. Поне за момент.

— Когато, трепереща от студ, излязох от водата на скалите, които раздираха кожата ми… спомням си, че си помислих: това е най-красивото място, което някога съм виждала.

— Кое те накара да се върнеш?

— Една снимка в календар.

— Сериозно ли говориш?

— Да. Една пробационна служителка, която познавах, бе идвала в Бар Харбър. Върна се, влюбена в това място, закачи календара на стената и аз си казах: Това тук ми е познато. Тя се шегуваше с мейнските акценти. Спомних си акцента на баща ти. Как не можеше да произнесе името си. Кой, по дяволите, дава на детето си име с „р“ в него, ако никой не може да каже „р“?

— Чарли Пайк — каза Изриъл и Джен Салазар се изсмя мрачно.

— Ето, виждаш ли!

— И ти се върна да го търсиш?

Тя поклати глава.

— Върнах се, колкото и странно да ти прозвучи, заради онзи хубав спомен, не заради лошите. Върнах се, понеже във Флорида се измъчвах. Борех се със себе си, нали разбираш, и по някаква тъжна, изкривена причина си спомнях усещането при излизането от водата на онази скала. Всичко на онова място беше гадно, направено да причинява болка, ледената вода и острите камъни бяха болка в най-чист вид, и въпреки това то ме караше да се чувствам толкова добре. Защото бях успяла да избягам. Да оцелея. Спомням си вкуса на въздуха. Спомням си допира на одеялото до кожата ми, когато един добър човек, един честен човек ме уви с него. Беше грубо като конски чул, но това беше най-приятното усещане, което бях изпитвала в живота си.

Тя отчупи залъче хляб и го хвърли в канавката; и двамата видяха как една чайка се спусна да го вземе. Почивката на Изриъл беше изтекла, но шефовете нямаше да му кажат нищо, защото беше с полицай. Тя му прави инструктаж, мислеха си те. Подготвя го за живота като предсрочно освободен.

— Първата ми работа тук беше в Брънзуик. Хареса ми. Симпатични хора. В свободното си време ходех по островите. Бяха толкова много! В Мейн имало над сто населени острова, това ме изуми. Продължавах да търся верния остров. Бях на Салвейшън Пойнт пет-шест пъти, без да го позная, без да съм сигурна, че е той. Тези острови си приличат много. Салвейшън Пойнт ми хареса. Там се запознах с добри хора.

— Как откри баща ми? — попита той.

Последната дума се откъсна от устните му като жертвен дар, като нещо, което Салазар имаше нужда да чуе. Тя обаче не реагира.

— Чрез вестника. На остров Вайнълхейвън бе станало убийство и репортерката каза, че това бил първият такъв случай, откакто Чарли Паркър бил убит от сина си на Салвейшън Пойнт; имаше и снимка на баща ти. Веднага го познах.

— Но не предположи, че може да съм като него. Защо?

— Защото си го мразил — каза Джен Салазар, без да отделя очи от неговите.

— Как го разбра?

— Всички така разправяха. Те харесваха баща ти, разбира се.

Той кимна.

— Освен онази жена в бакалията.

— Дар.

— Същата. Увери ме, че няма да предизвикваш проблеми, ако се върнеш. Каза, че местните хора не изпитвали никакво уважение към теб, но много уважавали баща ти. Стана ми любопитно какво има предвид.

— Тя го познаваше — каза Изриъл. — Познаваше и мен. Ние сме роднини. Нашите баби са сестри, което я прави моя братовчедка.

— От нея разбрах, че си се отклонил от правия път и си се отдал на пиене и дрога.

Той кимна.

— Всичко това е вярно.

— А кое не е вярно? — каза Салазар. — Защото ти пазиш тайни, приятелю. Видях го още първия път, когато те посетих.

Той замълча.

— Помисли си само какво ти доверих досега — каза тя. — Сериозно си помисли за това, Пайк.

Той си помисли и тогава за пръв път през живота си каза истината за убийството на баща си.

26

Нещата, които се разправяха за проблемите му с алкохола и дрогата, не бяха лъжи и клевети. Бяха самата истина, увери той Салазар.

— Онова, което не беше истина или което останалият свят не разбираше, беше историята около последното ми лято на острова. Всички си мислеха, че баща ми иска да използва това време, за да ме вкара в пътя. Да ме спаси. И бяха прави донякъде.

— Ти му даваше последен шанс, така ли?