Читаем Един честен човек полностью

— Е — каза той, — би било разумно да се ориентираш в обстановката.

Секира погледна стъпалата си и той отгатна какво си мисли. Бинтът и чорапите помагаха, но не чак дотам, че да тръгне по камъните.

— Чакай малко — каза Лаймън, — имам точно това, което ти трябва. — Щом тръгна към вратата, тялото ѝ се стегна. — Веднага се връщам — увери я той и когато тя го погледна подозрително, добави: — Секира, нали се разбрахме да ми имаш доверие?

Усмивката, толкова несъответстваща на изпълнените ѝ с тъга очи, отново пробяга по лицето ѝ, тя кимна и му направи знак с пръстите надолу: Хайде, заминавай. Лаймън бутна навън шперплатовата дъска и надникна през пролуката, без да бърза. Огледа се внимателно във всички посоки, не толкова защото се боеше да не бъде видян, колкото да я убеди, че е надежден съучастник. После се измъкна навън, тичешком прекоси двора, изкачи се по скалистия склон и се провря през боровете, закриващи къщата на Пърсел от неговата.

— Тате? — извика предпазливо той от верандата.

Беше обяд и баща му едва ли си беше у дома, но и преди се бе случвало да го изгонят от работа още сутринта, така че Лаймън беше нащрек, докато влизаше. Къщата беше празна. Качи се на горния етаж и за пръв път от месеци влезе в стаята на баща си. Тя вонеше на прокиснала бира и пот, тъжна миризма. Пластмасовият леген, в който държаха стари дрехи, беше под леглото и той го издърпа навън. Знаеше, че някои от нещата на майка му са още там, но му трябваха само ботушите ѝ за кал. Бяха гумени, до прасците, с дебели грайферни подметки. Повечето хора по крайбрежието на Мейн имаха такива. Преди да избяга, майката на Лаймън ги обуваше, когато го водеше да събират миди. Бяха хубави времена.

Докато вадеше ботушите от легена, намери шишенца с лекарства. Бяха като онези, които даваха в аптеките, само че нямаха етикети. В едното имаше кръгли сини таблетки, в другото — продълговати бели. Лаймън не помнеше да ги е виждал преди, но не беше и търсил. Нещата на майка му предизвикваха у него спомени, без които можеше да мине. Той грабна ботушите, но се спря. Сети се как Секира покриваше краката си с одеялото, как не обичаше да показва части от тялото си, доколкото бе възможно. Избута шишенцата с таблетки встрани и започна да рови из дрехите за нещо подходящо. Майка му беше по-висока от Секира, но не много. В известен смисъл двете си приличаха. Извади долнище на анцуг от мека синтетична материя и го натъпка в единия от ботушите, после бутна легена обратно под леглото. Не му беше приятно да рови из него. Дрехите миришеха на майка му, което му се струваше невъзможно, но беше истина, а там имаше и такива, които не искаше да си представя как е носила — бельо, сутиени. Гадост.

Беше почти до вратата, когато си даде сметка, че онова, което за него е гадост, би свършило работа на Секира. Лаймън ѝ бе купил чорапи, но за нищо на света не би пазарувал бельо за нея.

Въздъхна, върна се, измъкна легена изпод леглото и пъхна вътре ботушите. После го помъкна надолу по стълбите.

Отвън се спря и огледа двора. Неокосена трева; по-нататък море, пусто; повърхността му беше изпъстрена с шамандурите на капани за омари. Никакви следи от човешко присъствие. Секира бе избрала добро място за скривалище. Но от какво се криеше?

Кървави пари. Ти знаеш това. Знаеш също, че тя трябва да си тръгне, преди и двамата да сте загазили.

— Утре — прошепна той на себе си. Щеше да ѝ каже утре да си тръгне. Поне щеше да ѝ е дал ботуши, с които да ходи.

Пренесе пластмасовия леген през двора до къщата на Пърсел. Изкачи се на верандата и прошепна през шперплатовата дъска:

— Лаймън е.

Тя я отмести леко, погледна го изпод качулката на суичъра и се дръпна встрани. Отново беше стиснала брадвата. Лаймън си помисли, че вероятно не я пуска от ръката си, докато него го няма.

Той се шмугна през отвора и пусна пластмасовия леген на пода.

— Ето. Неща, които можеш да ползваш. Ботушите ще ти вършат работа да ходиш навън.

Тя се отпусна на коляно и бутна назад качулката, за да вижда добре. Тъмната ѝ коса падаше върху рамото, докато оглеждаше съдържанието на легена. Видя оранжевите шишенца с таблетки, но не им обърна особено внимание. Прерови дрехите, пръстите ѝ отначало се движеха бързо, после по-бавно, докато накрая се спря и вдигна глава към него; в очите ѝ се четеше въпрос.

— На майка ми са. — Тя изглеждаше загрижена, затова той добави бързо: — Нея я няма. Тръгна си преди много време. Никой няма да научи, че тези неща липсват.

Лицето ѝ се промени, но промяната беше дискретна, неуловима, както океанът променя цвета си в зависимост от слънчевата светлина — загрижеността остана, но вече от различен вид. Беше виждал този вид загриженост и по лицата на други хора. Учители, съседи, Дар в бакалията. Хора, които го съжаляваха.