По лицето ѝ отново пробяга усмивка и Лаймън се почувства по-добре, не толкова засрамен. Когато тя се усмихваше и му говореше с такъв тих, благ глас, му беше много лесно да забрави, че под нея има купчина кървави пари.

18

Фериботът пристигна, докато полицаите струпваха снимките на Изриъл пред работилницата. Беше се събрала неголяма тълпа, снимаха с телефони, а на Стърлинг всичко това му доставяше видимо удоволствие. Изриъл наблюдаваше отстрани. Можеше да прикрива гнева си, но не и да го потуши.

Чичо му го заговори едва когато той си тръгна от работилницата и се насочи към кея.

— Къде, по дяволите, отиваш?

— Качвам се на ферибота.

— Ти майтап ли си правиш с мен?

Изриъл се обърна и го изгледа.

— Това не беше ли заповед за обиск? Откога стана и за арест?

Последва кратко мълчание.

— Ще направиш груба грешка, ако избягаш — каза накрая Стърлинг. — Върхът на глупостта.

— Аз никога не бягам.

— Мисля, че помня това. Остана доста спокоен в деня, когато уби брат ми. — Стърлинг погледна към струпаните капани. — Дълъг престой в затвора може да размъти мозъка на човек. А твоят бездруго не беше много бистър. Какво се случи вътре? По-добре ми кажи сега. Както е известно, някои издевателства могат да променят човека. Кажи си, ще те разберем.

Желанието да го прекърши беше като татуирано на лицето му.

Изриъл каза:

— Не забравяй да заключиш, като привършите тук. Това е моето предприятие.

— Това е моят остров, по дяволите.

— Не. Не е — отвърна Изриъл и си тръгна, а Стърлинг не го спря.

Докато минаваше покрай Салазар, тя не вдигна очи да го погледне. Той продължи напред през паркинга и към кея, а тълпата от негови съседи му правеше път като на прокажен. Бяха едновременно любопитни и изпълнени с подозрение. След като Стърлинг проговореше, отношението им щеше да се превърне в нещо много по-отвратително. Островното правосъдие.

Той не се реши да погледне назад, но не от страх, че може да срещне нечий поглед. Нямаше да понесе да види как отнасят снимките му. Сред тях имаше някои много хубави. Най-добрите му творби, които никой не разбираше.

Невинните.

В празната черупка на затвореното предприятие на този умиращ остров той бе започнал да създава нещо красиво. Не можеше да го обясни, дори да се опиташе, а и си мислеше, че е по-добре да не опитва, но веднъж го направи. Със Салазар и с никой друг. Спомни си как тя поглеждаше ту към снимките, ту към него и в очите ѝ се четеше тревога.

Нищо лошо не съм направил, каза си той, и това беше самата истина.

Но човек и правилно да постъпва, винаги може да сгреши. Както бе направил той. Твърде много внимание бе обръщал на изкуството си. То му беше нужно, този ярък лъч светлина в душата му, докато вършеше тъмните дела, които Салазар искаше от него.

Поне не бе убил никого. Хората се интересуваха единствено от убийствата на яхтата. Той беше чист и те не можеха да докажат обратното.

Ами върви като невинен тогава, каза си той и нарочно срещаше погледите на всеки, докато крачеше към бакалията, която продаваше всички важни неща на острова, гарнирани с безплатни клюки. Нека ме огледат хубаво; нека слушат; нека си отидат при семействата и им кажат, че не се страхувам.

На касата беше Дар Тренчард и той изпита облекчение. На острова имаше и други дружелюбни лица, но никой не можеше да се сравнява с Дар. Със сигурност никой, който го познаваше. Всички знаеха за него, но малцина го познаваха. Разликата беше голяма. Дар, от друга страна, го познаваше. Бяха братовчеди, макар да не се чувстваха такива заради разликата във възрастта и липсата на контакти между семействата им. Тя всяка година му бе идвала на свиждане в затвора на рождения му ден. Носеше му сладкиш с боровинки и му говореше само за баба му и дядо му.

Такова нещо не се забравяше.

Дар беше на около петдесет и пет — или може би вече на шейсет години — но никой не можеше да ѝ даде повече от четиресет. Винаги готова да се усмихне, тя излъчваше онзи искрен ентусиазъм, който е отреден само за галениците на съдбата. Никой, който не я познаваше, не би допуснал, че е погребала и двамата си родители още преди двайсетата си година, наследила е бизнеса им и оттогава го управлява съвсем сама, като се е научила на всичко — от счетоводство до ремонт на парни котли и до изхвърляне на пияници от заведението си.

Изриъл мина по пътеките, задръстени от клиенти, отиде до хладилната витрина, бръкна и извади кен диетично „Мокси“ — онази уникална напитка, разпространена в цял Мейн, но практически непозната в останалия свят — като се опитваше да не поглежда към бирите до нея. Имаше всякакви — светли, крафт, сезонни. Толкова много видове се произвеждаха в днешно време, че на човек му се завиваше свят. Как можеше да зърне кен „Пабст“ и с пълното съзнание за всички беди, които му е докарала в живота тази бира, да не я пожелае на минутата? Когато отиде на касата. Дар го погледна въпросително.