Отвърза лодката и я оттласна от пристана, докато го снимаха отвисоко. Мадисън Купър му извика някакъв въпрос. Изриъл изобщо не погледна към нея. Потопи веслата във водата и загреба с въртеливо движение, напред-назад, нагоре-надолу, в равномерен ритъм, толкова упражняван, че отдавна вече не си даваше сметка как го прави, разчитайки единствено на мускулната си памет. Беше тежък труд, но важен — самото усилие и повторяемостта на движенията му помагаха да проясни съзнанието си, да прочисти душата си.

Така поне се чувстваше той в повечето случаи.

Но не и днес.

Той продължи да гребе и да гребе, излезе от фарватера и зави на север, а вълните го подхвърляха и тялото му променяше позата си с онази неосъзната ловкост, която идва от много практика.

Слънцето се изкачи нависоко, докато той измъкваше капаните, които бе заложил предишния ден, и оглеждаше улова. Повечето омари бяха малки, толкова дребни, че не си даваше труд да ги премери. В последния капан се бяха хванали няколко прилични седем-осемстотинграмови, с още меки черупки. Като улов не беше нищо особено, но щеше да изкара малко пари. Може би колкото един добър адвокат би изкарал за петнайсет минути. Или за пет.

Не би трябвало да му е нужен адвокат обаче. Изриъл Пайк беше убиец, но беше и честен човек. Двете не се изключваха взаимно. Дори пред чичо си, когото мразеше повече от когото и да било на света, той не бе излъгал. Не беше неблагонадежден разказвач. Просто спестяваше някои факти.

Което беше различно, нали?

Един информатор не беше нищо друго освен разказвач на истории. Един добър информатор казваше истината. Един умен информатор казваше истината, доколкото бе нужно.

В затворническите килии и гробищата имаше мнозина глупави информатори. А може би и някои умни.

Улисан в тежък труд, той се опитваше да не мисли за „Мерео“, но отблясъците от слънцето по водата му напомниха за сутринта, когато бе изкарал гребната лодка и се бе качил на яхтата. Още виждаше белия килим и червените петна.

Моят прокурор.

Каза си, че може би е трябвало да разпознае лицето му, но всъщност Гарднър не беше основният прокурор по делото му. Водеше го един от заместниците му, а на Изриъл му бяха назначили служебен защитник и дори не се стигна до процес. Не беше прекарал кой знае колко време лице в лице с никой прокурор. Това беше лесно за доказване. Никой не би повярвал, че е могъл да изпадне в такава ярост след десет минути личен контакт с обвинителя си, та след петнайсет години в затвора да го издири и да го застреля на една яхта заедно с още шестима невинни мъже.

Нали така?

В този момент една вълна го връхлетя изневиделица и го повали; коляното му се удари в корпуса на лодката.

Взе да брои замахванията с веслата, пренасяйки в сферата на съзнателното движенията, които до момента бе правил несъзнателно — припомняше си ритъма, онова, което бе приемал за даденост, докато то не започна да му се изплъзва — вместо да дърпа напред, се носеше по течението.

Изриъл продължаваше да гребе и през болките си спомни деня, когато бе извършил убийство.

9

Изриъл и баща му бяха на Салвейшън Пойнт от пет седмици. Островът му се струваше много различен от онзи, който бе запомнил като дете, когато баща му изкарваше добри пари от риболов, а дядо му управляваше работилницата „Пайк и синове“, където бяха построени повечето лодки в пристанището. През лятото населението се увеличаваше — все пак това беше Мейн, но през останалото време на острова оставаха само постоянно живеещите. Те бяха корави хора, свикнали да оцеляват в сурова среда. Това наследство означаваше много за обитателите му, особено за големите, съставени от по няколко поколения родове, каквито имаше много по онова време.

Или бе имало някога.

Населението се бе стопило, откакто Ничията зона беше затворена за търговски риболов. Водите в близост до острова можеха да осигурят поминък на неколцина рибари, но не и на цяло селище. Къщите бяха опустели, семействата бяха напуснали. На тяхно място се бяха появили няколко частни имения, но не толкова много, колкото бяха предвиждали всички. Салвейшън Пойнт беше твърде отдалечен, труднодостъпен и див. Туристите и парите им се ориентираха по̀ на юг — към Бар Харбър, Камдън, Бутбей, Огънкуит, Кенебъкпорт. Дори любителите на островния живот можеха да избират между Айлсбъро, Вайнълхейвън и Монхигън. Салвейшън Пойнт беше просто твърде далече на североизток и макар никой да не си го признаваше — твърде депресиращ. Откакто рибарите се бяха разпръснали в различни посоки или бяха избрали нови поприща след затварянето на Ничията зона, къщите стояха празни и всякаква стопанска дейност бе замряла. Без план за възраждане някога идиличното рибарско селище все повече приличаше на призрачно място — умалена, по-изолирана версия на толкова много промишлени градове в Североизтока и Средния запад, по-скоро паметник, отколкото човешка общност.