Читаем Допустим риск полностью

— Дано — врътна глава приятелят му. — Но се съмнявам. Не след дълго ще плащаме баснословните заплати, които си обещал на твоите хора.

— Нямах друг избор, ако исках да привлечем най-добрите — рече ученият. — Пък и предпочитам да даваме по високи заплати, отколкото повече дялове.

— Дяловете няма да струват и пукната пара, ако се разорим!

— Да де, но ние вече сме с едни гърди пред другите — възрази Едуард. — Повечето биотехнологични и фармацевтични фирми започват на голо, без да разполагат с лекарство. А ние вече го имаме.

— Знам, знам — изпъшка Стантън. — Но пак ме е страх. Никога досега не съм влагал всичките си пари във фирма, която да ги е харчила толкова бързо.

— Вложил си ги разумно — продължи да го убеждава ученият. — И двамата ще станем милиардери. „Ултра“ наистина е лекарство, което няма цена, сигурен съм. Хайде, ела да ти покажа лабораторията. Това ще ти вдъхне увереност.

Ким въздъхна от облекчение, докато гледаше как двамата мъже вървят към лабораторията. Стантън дори беше прегърнал през рамо Едуард.

Щом излязоха, младата жена огледа стаята. За нейна изненада мислите и не бяха насочени към невероятната бъркотия, предизвикана от местенето. Внезапно Ким усети остро нечие присъствие — отново я обзе чувството, че Елизабет сякаш е тук и иска да и каже нещо. Разбира се, колкото и да се ослушваше, чу само тишината, изпълнила пространството наоколо. И въпреки всичко както никога дотогава долови със сърцето си, че носи в себе си нещичко от Елизабет. Сега тя щеше да живее в къщата, била дом и за нея.

Тези вълнения доста я разтревожиха, макар и да не разбираше защо. В съзнанието и се мярна странната мисъл, че Елизабет бърза да и съобщи нещо много важно.

Загърбила някои далеч по-неотложни задачи, Ким се зае да разопакова припряно току-що реставрирания портрет на Елизабет, за да го окачи над камината. След боядисването петното, останало от рамката, не личеше. Наложи се Ким да налучква мястото — държеше на всяка цена картината да е точно там, където бе висяла цели триста години.

Отстъпи крачка назад и се обърна с лице към камината. Беше изумена колко реалистично изглежда жената върху портрета. На по-силно осветление рисунката беше и се сторила донякъде примитивна. Но в следобедния сумрак на къщата въздействието беше съвсем различно. Зелените очи на Елизабет блестяха в здрача и сякаш я пронизваха високомерно.

Няколко мига Ким стоя като омагьосана насред стаята, втренчена в портрета — имаше чувството, че се оглежда в огледало. Взряна в очите на Елизабет, усети още по-остро, че жената сякаш се опитва да я предупреди за нещо. Ким настръхна и се огледа, напрегнала слух — толкова силно и се стори невидимото присъствие, но всичко наоколо беше притихнало.

Тайнственото усещане, струящо от портрета, накара Ким да отиде в замъка. Забравила купищата кашони, които трябва да разопакова, забравила и за дългите безплодни часове сред семейния архив, тя хукна към другата сграда, тласкана от някаква неудържима сила. Портретът на Елизабет отново бе запалил у нея страстта да разгадае час по-скоро тайната на необикновената си предшественица.

Сякаш водена от свръхестествена сила, тя изкачи стълбите и забърза към тавана. Без изобщо да се колебае и да губи време в отваряне на капандурите, тръгна право към стария корабен сандък, когото отначало бе помислила за ракла. Вдигна капака — обичайната камара документи, пликове и счетоводни книги.

В първата бяха описани инвентарът и запасите на някакъв кораб. Датата беше 1862 година. Точно под нея имаше по-голям тефтер с грубо изработена подвързия, към който беше привързано писмо. Ким преглътна — получател на писмото беше Роналд Стюарт.

Бръкна в сандъка и извади тефтера. Нетърпеливо развърза връвта, разкъса плика и извади писмото. Спомни си колко внимателно архиварките в „Харвард“ са докосвали писмото на Мадър и се постара да бъде също толкова предпазлива. Пожълтялата от времето хартия се разгъна трудно. Писмото представляваше къса бележка. Ким погледна датата, която донякъде я разочарова — беше от XVIII век.

Драги ми татко, в отговор на запитването ти смятам, че е само в интерес на семейството и на предприятието да не настояваш да пренесем гроба на мама в семейното гробище, понеже исканото за това разрешение ще породи брожения в град Салем и ще накара всички да си спомнят цялата история, интереса към която ти си потушил с толкова много мъки и усилия.